— Благодаря — каза той на английски. — Много благодаря.
Съществото се потупа по гърдите и издаде няколко звука. Отначало Рансъм не разбра какво има предвид. После се досети, че то опитва да му каже името си — вероятно името на целия си вид.
— Хрос — изрече съществото и пак се потупа по гърдите, — хрос.
— Хрос — повтори Рансъм, като го посочи с пръст; после докосна гърдите си и добави: — Човек.
— Хшо… хшо… хшовек — криво-ляво повтори хросът. Наведе се и загреба шепа пръст от тясната оголена ивица между водата и ниската растителност. — Хандра.
Рансъм повтори думата и внезапно му хрумна нещо.
— Малакандра? — изрече той с въпросителен глас.
Хросът енергично завъртя очи и размаха ръце, явно опитвайки да обгърне с жеста си целия пейзаж. Рансъм разбра отлично. Хандра беше земята като вещество; Малакандра означаваше „земя“ или планета като цяло. Скоро щеше да открие какво е Малак. Междувременно той отбеляза, че звукът Х изчезва след К и по този начин направи първата си стъпка в малакандрианската фонетика. Хросът вече се мъчеше да му обясни значението на думата хандрамит. Рансъм без труд разпозна корена хандра (и си помисли: „Значи имат не само наставки, но и представки“), ала този път не разбра нищо от жестовете на хроса и остана в неведение какъв може да е този хандрамит. Реши да поеме инициативата, като посочи устата си и енергично раздвижи челюсти. Малакандрианската дума за храна или ям се оказа пълна със съгласни и абсолютно невъзпроизводима за човешкия език. Продължавайки пантомимата, Рансъм се опита да обясни, че интересът му в тази насока не е само филологически, но и чисто практичен. Хросът го разбра, макар че от своя страна срещна доста трудности, докато успя да обясни с жестове, че кани човека да го последва.
Не отидоха по-далече от мястото, където хросът намери черупката и тук Рансъм с малко нелепо учудване откри, че за брега е привързано нещо като лодка. Типично по човешки, след като видя изкуствения предмет, той се почувства по-уверен в разумността на хроса. И даже започна да цени това същество още повече, защото ако се пренебрегнеха типичните за Малакандра крехки и източени очертания, лодката беше съвсем като земните; едва по-късно си зададе въпроса: „Че как иначе би могла да изглежда една лодка?“. Хросът измъкна овален поднос от твърд, но леко гъвкав материал, натрупа отгоре ивици оранжево, гъбесто вещество и го подаде на Рансъм. Последният отряза с ножа солидно парче и започна да дъвче — отначало колебливо, сетне лакомо. На вкус храната напомняше фасул, но беше по-сладка; във всеки случай напълно подхождаше за един прегладнял човек. След като се позасити, Рансъм изведнъж осъзна с нова сила отчаяното си положение. Огромното тюленоподобно създание до него сега му се стори непоносимо зловещо. Вярно, то изглеждаше дружелюбно, но беше прекалено едро, прекалено черно и Рансъм не знаеше нищо за него. Какво отношение имаше към сорновете? И дали наистина беше чак толкова разумно?
Едва след много дни Рансъм откри как да се справя с тия внезапни пристъпи на недоверие. Те връхлитаха когато биваше подведен от разумното поведение на хроса да възприема това същество като човек. Тогава то ставаше отвратително — двуметров човек с гъвкаво змийско тяло, обрасъл чак до очите с гъста черна козина и допълнително украсен с грамадни котешки мустаци. Но ако се погледнеше от обратната страна, съществото си беше просто животно с всичките му присъщи белези — лъскава козина, влажни очи, приятен дъх и снежнобели зъби — ала към всичко това се прибавяше очарованието на разум и слово, сякаш раят никога не е бил загубван и древните мечти продължават да съществуват наяве. Нищо не би могло да е по-гнусно от първата представа; и нямаше нищо по-чаровно от втората. Всичко зависеше от гледната точка.