10.
Когато Рансъм се нахрани и опита още веднъж малакандрианската напитка, домакинът се изправи и влезе в лодката. Стори го като животно — гъвкавото тяло му позволяваше да подпре ръце върху дъното на лодката, докато краката оставаха на брега. Приключи операцията, като подметна задницата и опашката си на три-четири крачки във въздуха, а сетне се сгъна напред с пъргавина и точност, която би била просто недостъпна за някое земно животно с подобни размери.
Едва стъпило в лодката, съществото веднага излезе от нея и я посочи с ръка. Рансъм разбра, че то го кани да последва примера му. За жалост нямаше начин да зададе въпроса, който най-силно го вълнуваше в момента. Бяха ли хросите господстващият вид на Малакандра, а сорновете (въпреки човекоподобната си форма) — просто нещо като полуразумен добитък? Страстно се надяваше да е така. Но от друга страна хросите можеха да се окажат домашни животни на сорновете, които в такъв случай трябваше да са свръхразумни. Цялостният опит на човешката фантазия го караше да свързва свръхчовешкия разум с чудовищни телесни форми и безмилостна воля. Ако седнеше в лодката, краят на пътешествието би могъл да го отведе право в ръцете на сорновете. Но същевременно поканата на хроса можеше да е и златна възможност да напусне веднъж завинаги тия гъмжащи от сорнове гори.
Хросът вече почваше да се чуди на неговата явна недосетливост. Най-сетне усърдните покани накараха Рансъм да се престраши. Не си позволяваше и да мисли за раздяла с това същество; животинската му природа беше дълбоко шокираща, но копнежът да изучи един непознат език, а още повече плахото и все пак неудържимо привличане към необикновеното, както и чувството, че държи ключа на едно фантастично приключение — всичко това го бе обвързало с хроса много по-здраво, отколкото предполагаше. Той пристъпи в лодката.
Лодката се оказа без седалки. Имаше много висок нос и според Рансъм газеше невероятно плитко, а по-голямата й част се издигаше прекомерно високо над повърхността. Всъщност лодката почти не докосваше водата и с това донякъде приличаше на модерните европейски скутери. Беше привързана с нещо, напомнящо от пръв поглед въже; хросът обаче не го развърза, а просто го скъса на две, както човек би разкъсал парче омекнал шоколад или пластилин. После приклекна на кърмата и хвана греблото — гребло с толкова грамадна плоскост, че Рансъм се зачуди как изобщо може да бъде използвано, докато не си припомни отново колко леко е всичко на тази планета. Благодарение на дългото си тяло хросът гребеше без затруднения и то доста бързо, въпреки дълбочината на лодката.
През първите няколко минути каналът бе не по-широк от двайсет-трийсет метра и водеше между брегове, обрасли с пурпурните дървета. После заобиколиха един издаден навътре нос и Рансъм видя, че наближават далеч по-обширна водна площ — просторно езеро, почти море. Сега хросът започна да се отдалечава от брега крайно внимателно, като често сменяше посоката и се оглеждаше наоколо. С всяка минута ослепително синята шир ставаше все по-необятна; Рансъм често привеждаше глава, защото очите му не издържаха на блясъка. Откъм водата лъхаше задушлива топлина; наложи му се да свали ушанката и кожухчето, с което силно удиви хроса.
Предпазливо се изправи на крака и огледа малакандрианския пейзаж във всички посоки. Отпред и отзад се разстилаше искрящото езеро — ту осеяно с малки островчета, ту гладко и безметежно усмихнато към бледосиньото небе; Рансъм отбеляза, че слънцето е почти точно над главите им — намираха се в тропиците на Малакандра. Отляво и отдясно езерото се преливаше в сложна комбинация от вода и суша, която на свой ред преминаваше в гори от гигантските пурпурни треви. Но и в двете посоки тия мочурища или архипелази граничеха с назъбени стени от бледозеленикави планини, макар че Рансъм все още се колебаеше дали наистина да ги нарича „планини“ — толкова високи, стройни, остри, тесни и неуравновесени му се струваха. Откъм десния борд те бяха на не повече от километър и половина и сякаш само тясна гориста ивица ги делеше от водата; отляво бяха доста по-отдалечени, но все тъй внушителни — може би на десет-дванайсет километра от лодката. И напред, и назад те се издигаха покрай водната площ докъдето му стигаше погледът; всъщност лодката плаваше по наводненото дъно на величествен каньон с ширина над петнайсет километра и неизвестна дължина. На много места отвъд планинските върхове, а понякога и точно над тях се виждаха бухлатите розово-червеникави грамади, които Рансъм вчера бе помислил за облаци. Всъщност отзад планините сякаш нямаха склонове; приличаха на крепостни зъбери пред необятни плата, които на места ставаха по-високи от тях и докъдето стигаше поглед плавно се сливаха с малакандрианския хоризонт отляво и отдясно. Само право напред и право назад планетата бе прорязана от тази обширна клисура, която обаче изглеждаше като дребна пукнатина между платата.