Измъчван от любопитство спрямо тия червеникави облачни масиви, Рансъм се помъчи да запита със знаци какво представляват. Отговорът обаче се оказа твърде труден за езика на жестовете. С енергична жестикулация — предните му крайници бяха много по-гъвкави от човешките и се размахваха почти като камшици — хросът обясни, че въпросът е свързан с цялостната същност на възвишенията. Нарече ги с думата харандра. Ниските, влажни земи из каньона носеха името хандрамит. Рансъм веднага схвана: хандра — земя, харандра — висока земя, планина, хандрамит — ниска земя, долина. Казано накратко — възвишения и низини. Едва по-късно щеше да узнае колко важно е това разделение в местната география.
Докато траеше този разговор, хросът бе достигнал края на своето предпазливо корабоплаване. Бяха на около три километра от брега, когато съществото изведнъж престана да гребе и седна напрегнато, с високо вдигнато гребло; в същия миг лодката се люшна и полетя напред като изстреляна от катапулта. Очевидно бяха навлезли в някакво мощно течение. Само след няколко секунди вече се носеха с не по-малко от двайсет и пет километра в час, като подскачаха нагоре-надолу по странните, почти отвесни вълни с такъв бесен ритъм, какъвто не би предизвикало и най-мощното земно вълнение. Това преживяване неволно напомни на Рансъм за катастрофалния му опит да язди кон по време на военната служба; беше извънредно неприятно. Той се вкопчи с лява ръка за ръба на лодката, а с дясната избърса челото си — влажната жега, долитаща откъм водата, започваше да го измъчва. Запита се дали местните храни, а още повече местните напитки са наистина поносими за човешкия стомах. Слава Богу, че беше неподатлив на морска болест. Е, почти неподатлив. Почти…
Той бързо приведе глава извън борда. Топлината на синята вода го блъсна в лицето; стори му се, че зърна дълбоко долу да танцуват змиорки — дълги, сребристи змиорки. Призля му не веднъж, а няколко пъти поред. Сред тия страдания с поразителна яснота изплува позорният спомен как като малък бе преживял нещо подобно на детски празник… много, много отдавна на далечната родна планета. Сега изпитваше същия срам. Не така би трябвало да се появи пред една непозната раса първият представител на човечеството. Дали и хросите повръщаха? Дали спътникът му разбираше какво става? Стенещ и разтреперан, той се обърна към лодката. Съществото го държеше под око, но физиономията му изглеждаше безстрастна; едва много по-късно Рансъм щеше да се научи да разпознава чувствата по лицата на местните жители.
Междувременно течението сякаш набираше скорост. Описвайки широка дъга, лодката прекоси езерото, на двеста метра от другия бряг отново пое назад, сетне пак напред в шеметни спирали и осмици, пурпурните гори и стръмните върхове стремглаво отминаваха пред погледа на Рансъм и той с неволна ненавист си въобрази, че лъкатушният им маршрут следва гнусното гъмжило от сребристи змиорки. Бързо губеше всякакъв интерес към Малакандра — разликата между Земята и която и да било друга планета му се струваше нищожна в сравнение с жестоката разлика между вода и суша. Отчаяно се запита дали хросът не прекарва целия си живот върху водата. Може би щяха и да пренощуват в тази противна лодка…
Всъщност страданията му не траяха дълго. В един благословен миг подскачането престана, скоростта намаля и той видя, че хросът енергично удържа лодката на място. Все още плаваха, но сега бреговете от двете им страни бяха съвсем близо; водата буйно свистеше из тесния и очевидно плитък канал. Хросът скочи зад борда, вдигайки огромен фонтан от пръски; разтрепераният Рансъм го последва малко по-предпазливо. Оказа се във вода до коленете. За негово учудване хросът без никакво усилие вдигна лодката върху главата си, подпря я с лапа и изправен като гръцка кариатида се отправи към сушата. После двамата продължиха да крачат — ако клатушкането на късите крака и гъвкавите бедра на хроса можеше да се нарече „крачене“ — напред покрай канала. След няколко минути пред очите на Рансъм се разкри нов пейзаж.