Каналът се оказа не само плитчина, но и бързей — по-точно един от многото бързеи през следващия километър, по които водата летеше стремглаво надолу. Теренът се спускаше стръмно напред и каньонът — или казано на местен език хандрамитът — продължаваше на много по-ниско ниво. Стените му обаче не слизаха заедно с него и от сегашното си място Рансъм можеше ясно да различи релефа на местността. Отляво и отдясно чак до гладката линия на хоризонта се простираха все същите бледи, голи плата — предимно равни и само тук-там покрити с червените грамади, наподобяващи облаци. Сега ставаше ясно, че планинските върхове са разположени само по тяхната граница и ги обкръжават както долните зъби обкръжават езика. Рансъм бе поразен от острия контраст между харандра и хандрамит. Пурпурна, сапфиреносиня, жълта и бледорозова, клисурата се разстилаше пред него като наниз от скъпоценни камъни — разкошна пъстра инкрустация от гористи области, сред които вездесъщата вода ту чезнеше, ту отново се появяваше. Малакандра се оказваше далеч по-различна от Земята, отколкото бе започнал да предполага. Хандрамитът не беше истинска долина, променяща височината си заедно с планинската верига, към която принадлежи. Всъщност той нямаше нищо общо с планините. Беше просто огромна пукнатина или канал с променлива дълбочина, пресичащ високата и равна харандра; Рансъм вече започваше да подозира, че именно последната представлява истинската „повърхност“ на планетата — поне така би изглеждала за земните астрономи. Самият хандрамит сякаш нямаше край; равномерен и почти прав, той продължаваше напред като изтъняваща пъстра ивица, докато най-сетне се врязваше в хоризонта с тесен клинообразен процеп. Дотам трябва да има стотици километри, помисли Рансъм; доколкото можеше да прецени, от вчера насам беше преодолял петдесет или шейсет километра.
Слизайки покрай бързеите, двамата се добраха до мястото, където течението отново се изравняваше и хросът можеше пак да пусне на вода своята лодка. Попътно Рансъм научи местните думи за лодка, бързей, вода, слънце и нося; последната го заинтересува особено много, защото беше първият глагол в новия му речник. Освен това хросът енергично се мъчеше да му обясни някаква връзка или зависимост, като повтаряше и противопоставяше две двойки от думи: хроси-хандрамит и серони-харандра. Доколкото разбра Рансъм, съществото искаше да каже, че хросите живеят долу в хандрамита, а сероните горе в харандрата. Само че какво, по дяволите, представляваха тия серони? Голите простори на харандрата не изглеждаха подходящи за каквато и да било форма на живот. Може би хросите имаха митология — Рансъм не се съмняваше, че те са на доста ниско културно ниво — и сероните бяха някакви богове или демони.
Пътешествието продължи, придружено от чести, макар и постепенно отслабващи пристъпи на морска болест. Едва след няколко часа Рансъм осъзна, че серони може да е множественото число на сорн.
Отдясно слънцето залязваше. То слизаше към хоризонта много по-бързо, отколкото на Земята — поне що се отнася до ония области, които познаваше Рансъм — и в безоблачното небе почти нямаше и следа от пищните багри на земния залез. По някакъв странен, неуловим начин тукашното слънце му се стори различно от земното; но докато разсъждаваше над това, острите планински върхове се очертаха като черни силуети на небесния фон и хандрамитът помръкна, макар че на изток (вляво от тях) високите плата на харандрата все още излъчваха бледо розово сияние — далечни, равни и безметежни, сякаш се намираха в един друг свят на възвишен духовен покой.
Скоро Рансъм осъзна, че отново слизат на сушата, че стъпват по твърда земя и навлизат в дълбините на пурпурната гора. Но подскачането на лодката все още не го бе напуснало и почвата сякаш се люлееше под краката му; това усещане, подсилено от здрача и умората, превърна остатъка от пътешествието в неясно съновидение. Внезапно пред очите му затрептя светлина. Огън. Отблясъкът озаряваше високите надвиснали листа и Рансъм зърна звезди в пролуките между тях. Обкръжаваха го десетки хроси; струпани тъй гъсто и тъй наблизо те приличаха на животни много повече, отколкото самотния му спътник. Рансъм изпита лек страх, но далеч по-силно бе чувството за нещо нелепо и неуместно. Копнееше да види хора, независимо какви — даже Девайн и Уестън. Беше прекалено уморен, за да реагира по какъвто и да било начин на тия валчести глави и мъхнати муцуни. Изведнъж към него се втурнаха върволици от дребни, много по-ниски и по-пъргави фигури — малките хроси, децата им, ако можеше да ги нарече така. Настроението му мигновено се промени. Та те бяха просто забавни малки създания. Рансъм погали една от черните глави и се усмихна; съществото боязливо отскочи назад.