Още през първата седмица той се запозна с местното земеделие. Около километър и половина надолу по течението горите отстъпваха място на просторни разчистени земи, засадени с ниска, сочна растителност — предимно жълта, оранжева и синя на цвят. Така продължаваше още няколко километра, сетне се появяваха зеленчуци, наподобяващи марули, но високи колкото земните брези. Там, където някое от тия растения се скланяше над топлата вода, човек можеше да полегне уютно върху долните листа като в ароматен, леко потрепващ хамак. Другаде просто не беше достатъчно топло за подобна почивка; средната температура в хандрамита се приближаваше до тази на земно слънчево утро през зимата. Околните села обработваха съвместно земеделските райони и разделението на труда се оказа много по-съвършено, отколкото бе очаквал. Из нивите непрестанно кипеше рязане, сушене, пренасяне и нещо като наторяване, а освен това Рансъм подозираше, че поне част от напоителните канали са изкуствени.
Но истинската революция в неговата представа за хросите дойде когато изучи езика достатъчно добре, за да се опита да задоволи поне отчасти любопитството им спрямо него. В отговор на множеството въпроси най-напред обясни, че идва от небето. Хнохра тутакси запита от коя планета (хандра). Рансъм нарочно бе предал истината в детински вариант, за да я пригоди към предполагаемото невежество на слушателите и сега с лека досада трябваше да изслуша поучителното разяснение на Хнохра, че не би могъл да живее на небето, защото там няма въздух; вероятно е дошъл през небето, но непременно трябва да идва от някоя хандра. Когато не успя да им покаже Земята сред звездното небе, те явно се изненадаха и почнаха упорито да му сочат една ярка планета ниско над западния хоризонт — малко по-южно от мястото, където бе залязло слънцето. Изненада го, че бяха избрали истинска планета, а не произволна звезда и държаха на избора си; възможно ли бе да познават астрономията? За жалост все още не владееше езика дотолкова, че да изясни обхвата на знанията им. Смени темата, като ги запита за името на ярката южна планета и узна, че това е Тулкандра — безмълвен свят или безмълвна планета.
— Защо я наричате Тулк? — запита той. — Защо безмълвна?
Никой не можа да отговори.
— Сероните знаят — каза Хнохра. — Те се занимават с такива неща.
После го запитаха как е дошъл и той направи твърде безуспешен опит да обясни какво представлява космическият кораб, но срещна отново същата реакция:
— Сероните сигурно знаят.
Сам ли е дошъл? Не, с още двама от своя народ — лоши хора („криви“ беше най-близкият синоним в езика на хросите), които се опитали да го убият, но той избягал от тях. За хросите бе извънредно трудно да възприемат подобна история, но в крайна сметка всички единодушно решиха, че трябва да отиде при Оярса. Оярса ще го защити. Рансъм запита кой е Оярса. След множество недоразумения най-сетне успя да изкопчи информацията, че Оярса: а) живее в Мелдилорн; б) знае всичко и управлява всички; в) винаги е съществувал; и г) не е нито от хросите, нито от сероните. Хрумна му да запита дали Оярса е сътворил света. Хросите буквално се разлаяха в своето категорично отрицание. Нима на Тулкандра не знаят, че Малелдил Млади е сътворил света и го управлява до ден днешен? Та това е известно и на най-малките деца.
— Къде живее Малелдил? — запита Рансъм.
— При Стария.
Отговорът не проясняваше нищо. Кой беше Стария? Рансъм реши да опита отново.
— Къде е Стария?
— Той не е такъв — обясни Хнохра, — че да живее на определено място.
Последваха още много обяснения, от които Рансъм не разбра почти нищо. Ала все пак схвана достатъчно, за да изпита нова досада. Още откакто бе открил, че хросите са разумни, го мъчеше въпросът дали не е негов дълг да ги просвети в религиозно отношение; а ето че още при първия колеблив опит самият той се оказваше в ролята на дивак, комуто преподават най-основните положения на една цивилизована религия — нещо като хросиански вариант на краткия катехизис. Изясни се, че Малелдил е единен дух без тяло и без страсти.
— Той не е хнау — добави хросът.
— Що е хнау? — запита Рансъм.
— Ти си хнау. Аз съм хнау. Сероните са хнау. Пфифлтригите са хнау.
— Пфифлтриги ли? — повтори Рансъм.
— До тях има повече от десет дни път на запад — поясни Хнохра. — Там харандрата не слиза към хандрамит, а към широко място, открито място, което се простира на всички страни. Пет дни път от север на юг, десет дни път от изток на запад. Горите им не са като нашите, а сини и зелени на цвят. Много е дълбоко, слиза чак до корените на света. Там са най-хубавите неща, които могат да се изровят от земята. Пфифлтригите живеят по ония места. Те много обичат да копаят. Каквото изкопаят, размекват го с огън и правят разни неща. Те са дребен народ, по-дребни от теб, с дълги муцуни, бледи, чевръсти. Отпред имат дълги крайници. Никой хнау не може да се мери с тях в правенето на неща, както никой не може да се мери с нас в песните. Но нека хшовек да се убеди сам.