Там, където пътеката ставаше тясна и трябваше да крачат един след друг, насреща им се появи местна девойка, още почти дете. Докато се разминаваха, тя изрече нещо, но не към тях — гледаше няколко метра по-настрани.
— С кого говориш, Хрики? — запита Рансъм.
— С елдила.
— Къде е той?
— Не го ли виждаш?
— Нищо не виждам.
— Ето го! Там! — внезапно извика тя. — А! Отиде си. Не го ли видя?
— Никого не видях.
— Хиой — възкликна малката, — хшовекът не вижда елдилите!
Но Хиой бе отминал напред и не я чу, а и явно не бе забелязал нищо. Рансъм реши, че Хрики „си измисля“, също като земните деца. След малко догони приятеля си.
12.
До пладне двамата упорито работиха върху лодката на Хиой, после се настаниха на топло край реката и пристъпиха към обяда. Войнствените приготовления бяха подсказали на Рансъм нови въпроси. Не знаеше местната дума за „война“, но успя да обясни на Хиой какво го интересува. Случва ли се понякога сероните, хросите и пфифлтригите да тръгнат така, с оръжия, едни срещу други?
— Че защо? — запита Хиой.
Не беше лесно да се обясни.
— Ако и двамата искат нещо, но никой не отстъпва — каза Рансъм, — няма ли най-сетне единият да прибегне към сила? Няма ли да рече: „дай, или ще те убия“?
— Какво ще да е това нещо?
— Ами… храна, да речем.
— Ако някой хнау иска храна, защо да не му дадем? Често го правим.
— А ако нямаме достатъчно?
— Как така? Малелдил не пречи на храната да си расте.
— Хиой, ако имате все повече и повече малки, нима Малелдил ще разшири хандрамита, та да расте още храна?
— За такива неща трябва да питаш сероните. Но откъде накъде ще имаме повече малки?
Тук Рансъм отново се затрудни. Накрая запита:
— Създаването на малки не е ли удоволствие за хросите?
— Да, хшовек, много голямо удоволствие. Наричаме го любов.
— Щом едно нещо е удоволствие, хшовекът го иска отново и отново. Заради удоволствието може да създаде толкова много малки, че да не е в състояние да ги изхрани.
След дълги размишления Хиой проумя за какво става дума.
— Искаш да кажеш — бавно изрече той — че хшовекът може да го прави не само една-две години от живота си, но и след това?
— Да.
— Но защо? Би ли искал да обядва по цял ден, или да спи, след като се е наспал? Не разбирам.
— Нали обядваме всеки ден. Значи казваш, че за хроса любовта идва само веднъж в живота?
— Да, но обхваща целия му живот. Когато е млад, трябва да дири своята избраница; после да я ухажва; после създава рожби; после ги отглежда; после си спомня всичко това и го преобразява в стихове и мъдрост.
— Но е принуден да се задоволява само със спомена за удоволствието.
— Все едно да речеш за храната: „принуден съм само да се храня с нея“.
— Не те разбирам.
— Удоволствието става пълно едва когато си го спомняме. Ти говориш, хшовек, сякаш удоволствието е едно, а споменът — съвсем друго. А то е все същото. Сероните биха го обяснили по-добре от мен. Обаче не и в стихове, там аз съм по-добрият. Това, което наричаш спомен, всъщност е последната част от удоволствието, както краа е завършекът на стиха. Когато двамата с теб се срещнахме, срещата свърши съвсем бързо, не беше почти нищо. Сега си я спомняме понякога и тя расте. Но все още знаем съвсем малко за нея. Каквато ще си я спомня, когато легна да умирам, каквато я създам през всичките си дни дотогава — това е истинската среща. Другото е само начало. Казваш, че в твоя свят има поети. Не са ли ви обяснили това?
— Може би някои от тях се опитват — каза Рансъм. — Но дори и в поезията… нима понякога хросът не копнее отново да чуе някой великолепен стих?
За жалост отговорът на Хиой навлезе в една от ония области на езика, които Рансъм все още не бе овладял. Имаше два глагола, според него абсолютно еднакви и означаващи жадувам или копнея; за хросите обаче те бяха съвсем различни и даже противоположни. Доколкото успя да схване, Хиой просто казваше, че всеки би копнял за това (уонделоне), но никой с нормален разум не би изпитал подобен копнеж (хлунтелине).
— Поезията наистина е добър пример — продължи той. — Защото и най-великолепният стих става истински великолепен само чрез стиховете след него; ако се върнеш назад, ще откриеш, че не е толкова великолепен, колкото си мислил. Ще го убиеш. Разбира се, ако поезията е добра.