— А ако поезията е крива, Хиой?
— Никой не слуша крива поезия, хшовек.
— А какво ще речеш за любовта в един крив живот?
— Как може животът на хнау да бъде крив?
— Хиой, нима твърдиш, че не съществуват криви хроси?
Хиой се позамисли.
— Чувал съм — каза той най-сетне — за нещо подобно на това, което говориш. Разправят, че понякога тук или там, когато достигнат определена възраст, някои малки изпитват странни стремежи. Чувал съм за едно, което искало да яде пръст; може пък някъде да се е появил и хрос, който желае да удължи любовните си години. Не съм чувал такова нещо, но е възможно. Обаче съм чувал нещо още по-странно. Има поема за един хрос, който живял много отдавна, в друг хандрамит и виждал всичко двойно — две слънца в небето, две глави върху една шия; а накрая, казват, изпаднал в такова безумие, че пожелал две женски. Не те карам да вярваш, но така разправят: че обичал две хресни.
Рансъм се замисли. Ако Хиой не го заблуждаваше, хросите бяха по природа сдържани и еднобрачни. Ала нима в това имаше нещо странно? Знаеше, че някои животни имат определени любовни периоди; а след като природата бе способна на чудото да сътвори и насочи навън половия нагон, то защо да не отиде още по-нататък и да го насочи не чрез морала, а чрез инстинкта към един-единствен обект? Смътно си спомняше, че някои от земните, така наречени „неразумни“ животни са по природа еднобрачни. Очевидно сред хросите многобрачието и неограниченото размножаване се срещаха крайно рядко, като някакво изключително извращение. Изведнъж му хрумна, че не те, а собственият му вид е неразбираем. Наличието на подобни инстинкти у хросите беше донякъде изненадващо; ала как така инстинктите им наподобяваха толкова силно неосъществените идеали на объркания човешки род, чиито инстинкти са тъй печално отдалечени от възвишеното? Но тук мислите му секнаха, защото Хиой заговори отново:
— Несъмнено Малелдил ни е сътворил такива. Как иначе щеше да има достатъчно храна, ако всеки отглеждаше по двайсет малки? И как щяхме да понасяме времето в своя живот, ако вечно оплаквахме отминали дни и години с копнеж да ги върнем обратно… ако не знаехме, че всеки ден от живота изпълва целия живот с очакване и спомени — и именно те са същността на деня?
— И все пак — отвърна Рансъм, неволно засегнат за своя свят — Малелдил е позволил да съществува и животно като хнакра.
— О, това е съвсем различно. Аз копнея да убия този хнакра, както и той копнее да ме убие. Надявам се моята лодка да е първа и аз да стоя на носа с вдигнато копие, когато зейне черната паст. А ако той ме убие, моят народ ще ме оплаче и моите братя ще изпитат още по-силно желание да го убият. Но те никога не ще пожелаят да няма хнераки; не го желая и аз. Как да ти обясня, щом не разбираш поетите? Хнакра е наш враг, но същевременно и наш любим. Усещаме в сърцата си неговата радост, когато поглежда надолу откъм северните планински води, където е роден; скачаме с него през водопадите; а когато настане зима и езерните изпарения се вдигнат високо над главите ни, поглеждаме през неговите очи и виждаме, че му е дошло време за пътешествие. В къщите ни висят негови изображения и знакът на всички хроси е хнакра. В него живее духът на нашата долина и децата ни почват да си играят на хнакра още щом нагазят за пръв път из плитчините.
— А после той ги убива, нали?
— Много рядко. Хросите ще са криви хроси, ако му позволят да дойде толкова близо. Далеч преди да е слязъл насам, ние тръгваме да го търсим. Не, хшовек, някоя и друга смърт из околния свят не може да направи един хнау нещастен. Само крив хнау може да помрачи света. И да ти кажа още нещо. Не вярвам, че гората ще е тъй ярка, водата тъй топла и любовта тъй сладка, ако из езерата не дебне опасност. Нека ти разкажа за един ден от моя живот, който ме промени; такъв ден идва само веднъж — като любовта, като да служиш на Оярса в Мелдилорн. Тогава бях много млад, почти невръстен, но тръгнах по хандрамита далече, далече нагоре — там, където звездите греят по пладне и даже водата е студена. Изкатерих се покрай голям водопад. Достигнах брега на езерото Балки, най-почитаното място в целия свят. Стените му се издигат все нагоре и нагоре, а по тях в древни времена са изсечени огромни свещени изображения. Там е водопадът, наречен Водната планина. И понеже стоях там насаме с Малелдил, понеже дори Оярса не ми пращаше вест, сърцето ми се издигна по-високо, а песента ми стана по-дълбока от когато и да било. Но според теб щеше ли да е така, ако не знаех, че из Балки плават хнераки? Там отпих от живота, защото смъртта дебнеше в езерото. Само едно питие може да бъде по-сладко от това.