— Кое? — запита Рансъм.
— Самата смърт, когато я изпия и отида при Малелдил.
След малко двамата станаха и продължиха работата. Слънцето клонеше към залез, когато тръгнаха да се прибират през гората. Внезапно на Рансъм му хрумна нов въпрос.
— Хиой, дойде ми в главата, че когато те видях за пръв път, ти говореше още преди да ме забележиш. Така разбрах, че си хнау, иначе щях да те сметна за звяр и да избягам. Но с кого разговаряше?
— С елдил.
— Какво е това? Аз не видях никого.
— Нямате ли елдили във вашия свят, хшовек? Много странно.
— Но какво представляват те?
— Те идват от Оярса… предполагам, че са нещо като хнау.
— Тази сутрин на идване срещнах едно дете, което каза, че разговаря с елдил, обаче не видях нищо.
— Още от пръв поглед личи, че очите на хшовек не са като нашите. Но елдилите изобщо трудно се забелязват. Те не са като нас. Светлината минава през тях. Трябва да знаеш кога и къде да гледаш; а това рядко се случва, освен ако елдилът иска да го видиш. Понякога може да ги помислиш за слънчев лъч, или дори за трепет на листата; ала като погледнеш пак, разбираш, че е било елдил, но вече го няма. Не знам дали и твоите очи могат да ги забележат. Сероните сигурно знаят.
13.
Следващото утро завари цялото село на крак далеч преди над гората да паднат слънчевите лъчи, които вече огряваха харандрата. В светлината на запалените огньове Рансъм наблюдаваше трескавата активност на хросите. Женските сипваха гореща храна от недодяланите гърнета; Хнохра ръководеше пренасянето на купища копия към лодките; застанал сред група от най-опитните ловци, Хиой говореше толкова бързо и с толкова специфични подробности, че Рансъм не разбра почти нищо; от съседните села пристигаха въоръжени групи; скимтейки от вълнение, малките търчаха насам-натам между родителите си.
Скоро откри, че собственото му участие в лова се подразбира от само себе си. Щеше да плава в лодката на Хиой заедно с още един ловец на име Хуин. Двамата хроси щяха да се редуват на греблото, а Рансъм и свободният за момента хрос щяха да стоят на носа. Вече познаваше хросите достатъчно добре, за да разбере, че му оказват най-висока чест и че всеки от двамата ловци се бои само от едно — да не би да се окаже с греблото в ръка, когато хнакра изскочи пред лодката. Съвсем неотдавна, в родната Англия, за Рансъм не би имало нищо по-невероятно от това да приеме почетното и опасно участие в едно нападение срещу непознато, но без съмнение свирепо речно чудовище. Дори и в по-близко време, когато се окайваше сред нощната гора след бягството от сорновете, едва ли би имал силата да постъпи така, както се канеше да постъпи днес. Защото намеренията му бяха напълно ясни. На всяка цена трябваше да докаже, че хората също са хнау. Много добре разбираше колко по-различно може да му се стори това решение в опасния момент, но същевременно изпитваше странната увереност, че по един или друг начин ще съумее да се справи. Просто беше необходимо да се справи, а необходимото винаги е възможно. Кой знае, може би нещо бе почнало да го променя — нещо в обществото на хросите или във въздуха, който дишаше.
Докато езерото отразяваше първите слънчеви лъчи, той се озова коленичил отпред в лодката на Хиой, рамо до рамо с Хуин, както му бяха заръчали; в ръката си стискаше метателно копие, а още няколко лежаха на дъното до него. С енергичен замах на греблото Хиой откъсна лодката от брега и Рансъм се напрегна, за да запази равновесие. В лова щяха да вземат участие не по-малко от сто лодки. Бяха разделени на три групи. Средната, много по-малка от другите две, щеше да се отправи нагоре по течението, откъдето бяха минали Рансъм и Хиой след първата си среща. В нея участваха лодки, каквито Рансъм не бе виждал досега — извънредно дълги, с по осем весла. Хнакра имаше навика да се придържа към течението, доколкото е възможно; предполагаше се, че щом срещне лодките, ще свърне към по-спокойната вода отляво или отдясно. Затова докато средната група бавно се изкачваше срещу течението, по-леките и много по-бързи лодки щяха да кръстосват свободно от двете й страни, за да пресрещнат звяра веднага, щом излезе от „прикритие“. В тази игра броят и разумът бяха на страната на хросите; хнакра пък имаше предимството да е бърз и невидим, защото умееше дълго да плува под вода. Единственото му уязвимо място беше отворената паст. Ако нападнеше някоя лодка и двамата ловци не успееха да го улучат, това най-често означаваше край — както за тях, така и за лодката.