За един ловец от леките нападателни групи имаше две неща, към които да се стреми. Можеше да изостане назад, близо до дългите лодки, където появата на хнакра беше най-вероятна, или пък да избърза колкото е възможно по-напред с надеждата, че може да срещне забързания хнакра, преди още хайката да го е подплашила — и с точно хвърлено копие незабавно да го изтласка от течението. Подобна тактика даваше на ловеца възможност да изпревари останалите и да убие звяра — ако не се случеше обратното — със собствени сили. Тъкмо това искаха Хиой и Хуин; нещо повече, желанието им беше толкова страстно, че почти зарази и Рансъм. Затова още щом тежката средна флотилия бавно се отправи срещу течението сред облаци пяна, собствената им лодка незабавно полетя напред с цялата бързина, на която бе способен Хиой и отминавайки конкурент след конкурент излезе на открито. Скоростта беше опияняваща. В хладното утро откъм синята шир лъхаше приятна топлина. Между скалните зъбери на долината зад гърба им се надигнаха и отекнаха мощните гласове на повече от двеста хроси — гърлени, звънки като камбани и по-мелодични от лая на ловджийски кучета, но съвсем сродни по чувства и цел. Изведнъж в кръвта на Рансъм се разбуди нещо отдавна задрямало. В този момент му се стори напълно възможно именно той да стане убиецът на хнакра и така гордото прозвище хшовек-хнакрапунта да се прослави навеки в този свят, който не бе виждал друг човек. Ала вече бе изпитвал подобни мечти и знаеше как свършват. Пристягайки юздата на смирението около това буйство на новите чувства, той впери напрегнат поглед в кипящите води на течението, покрай което се движеха, без да навлизат в него.
Измина доста време, без да се случи нищо особено. Рансъм усети, че започва да се вдървява от неудобната поза и поотпусна мускулите си. След малко Хуин неохотно пое греблото, а Хиой мина отпред да заеме неговото място. Едва бяха направили смяната, когато Хиой тихичко възкликна и добави, без да откъсва поглед от течението:
— Над водата се задава елдил.
Рансъм не видя нищо — или поне нищо, което да се отличава от играта на слънчевите лъчи по водната повърхност. Скоро Хиой заговори отново, но не на него:
— Какво има, небесни сине?
Онова, което се случи в следващия миг, бе за Рансъм най-фантастичното му преживяване, откакто се намираше на Малакандра. Чу глас. Гласът сякаш долиташе от въздуха на около метър над главата му и беше с една октава по-висок от този на хроса — по-висок дори от човешкия. Рансъм осъзна, че едно леко несъвършенство в слуха му би го лишило напълно и от възможността да чува невидимия елдил.
— Идвам заради човека, Хиой — изрече гласът. — Той не бива да е тук. Трябва да отиде при Оярса. Кривите хнау от Тулкандра го преследват; затова трябва да е при Оярса. Ако го догонят другаде, ще се случи нещо зло.
— Той те чува, небесни сине — каза Хиой. — А нямаш ли вест и за моята съпруга? Знаеш какво иска да чуе.
— Имам вест за Хлери — отвърна елдилът. — Но ти няма да я чуеш. Сам ще отида при нея. Вестта е добра. Само… изпрати човека при Оярса.
За момент настана тишина.
— Отиде си — каза Хуин. — И ловът свършва за нас.
— Да — въздъхна Хиой. — Трябва да свалим хшовека на брега и да му обясним как се стига до Мелдилорн.
Рансъм не беше чак толкова храбър, че една част от съзнанието му да не изпита облекчение при мисълта за ново, по-безопасно занимание. Но друга, също тъй силна част го подтикваше да се бори за новооткритото мъжество; сега или никога — с тези спътници или сам — трябваше да остави след себе си дело и спомен, а не само една безплодна мечта. Нещо подобно на угризение го накара да възкликне:
— Не, не. Ще имаме време и след лова. Първо трябва да убием хнакра.
— Щом елдилът е казал… — започна Хиой.
Ала в този момент Хуин изведнъж нададе мощен вик („излая“, би казал Рансъм преди три седмици) и посочи напред. Само на двеста метра от тях кипеше познатата пенеста диря; сетне през стената от пяна тримата различиха металическите отблясъци по хълбоците на чудовището. Хуин бясно гребеше. Хиой метна и не улучи. Докато първото му копие се забиваше във водата, второто вече летеше през въздуха. Този път ударът явно беше по-точен. Хнакра рязко зави надясно от течението. Рансъм зърна как бездънната черна паст на два пъти се отвори и затвори с остър трясък. Зъбите вътре бяха като на акула. На свой ред замахна и метна копие — развълнувано, прибързано, с неопитна ръка.
— Назад — изрева Хиой към Хуин, който и без покана гребеше назад с цялата си могъща сила.
Сетне всичко се обърка. Чу Хуин да крещи: „Бряг!“. Лодката се разтърси от удар, който го метна едва ли не между челюстите на хнакра и той се озова до кръста във вода. Зъбите хищно тракаха, устремени към него. И докато хвърляше в колосалната зейнала паст копие подир копие, той зърна невероятна картина: Хиой, покатерен върху гърба на чудовището — върху носа му — се приведе напред и започна да мята оттам. Почти незабавно звярът го отхвърли и той се стовари с плясък във водата на два-три метра от схватката. Но хнакра беше мъртъв. Лежеше проснат на една страна и животът с бълбукане напускаше черното му тяло. Наоколо се разливаше тъмна, воняща вода.