Когато Рансъм се опомни, тримата вече се прегръщаха на брега — мокри, обгърнати в пара и треперещи от изтощение. Сега изобщо не му се струваше странно, че е притиснат към мокра, космата гръд. Дъхът на хросите — приятен, ала все пак нечовешки — не го смущаваше. Той беше един от тях. Превъзмогнал бе онази трудност, която те, привикнали със съществуването на няколко разумни вида, навярно изобщо не усещаха. И тримата бяха хнау. След като бяха стояли рамо до рамо срещу врага, формата на главата вече нямаше никакво значение. И дори той, Рансъм, бе минал достойно през изпитанието. Беше израснал.
Намираха се на малък, открит нос, върху който бяха налетели в бъркотията на схватката. Разбитата лодка и трупът на чудовището лежаха наблизо в плитчините. Откъм останалите ловци не се чуваше нито звук; при срещата с хнакра бяха изпреварили групата поне с километър и половина. Тримата седнаха да си починат.
— И тъй — каза Хиой, — вече сме хнакрапунти. Цял живот съм го мечтал.
В този момент Рансъм бе оглушен от трясък — съвършено познат, но същевременно последният звук, който би очаквал да чуе. Звукът беше земен, човешки, цивилизован; още по-точно казано — европейски. Изстрел на английска карабина. Не усети кога бе скочил; край краката му Хиой с пъхтене се мъчеше да стане. По бледата растителност се разливаха кървави петна. Рансъм падна на колене до него. Грамадното тяло на хроса беше прекалено тежко, за да го преобърне. Хуин му помогна.
— Хиой, чуваш ли ме? — запита Рансъм, като приведе лице към валчестата тюленова глава. — Хиой, всичко това стана заради мен. Другите хшовеки те удариха, кривите хшовеки, които ме доведоха на Малакандра. Те са направили едно нещо, с което могат да хвърлят смърт отдалече. Трябваше да ти кажа. Ние всички сме крив народ. Дойдохме тук, за да донесем зло на Малакандра. Ние сме хнау само наполовина… Хиой…
Речта му се обърка и заглъхна. Не знаеше местните думи за „прошка“, „срам“, „виновен“, даже не беше сигурен в думата „съжалявам“. Можеше само да гледа с безмълвна вина изкривеното лице на Хиой. Ала хросът сякаш го разбра. Мъчеше се да каже нещо и Рансъм приближи ухо към треперещите му устни. Гаснещият поглед на Хиой се впи в очите му, но той все още не умееше да разпознава добре израженията на хросите.
— Хшо… кшо… — избъбри Хиой и най-сетне успя. — Хшовек хнакрапунт.
После цялото му тяло се разтърси, от устата бликнаха кръв и слюнка; ръцете на Рансъм не издържаха внезапната мъртва тежест на отпуснатата глава и лицето на Хиой отново стана чуждо и животинско, както при първата среща. Изцъклените очи и бавно настръхващата козина бяха като на всяко мъртво животно, проснато сред някоя земна гора.
Рансъм устоя на детинското изкушение да избухне в проклятия срещу Уестън и Девайн. Вместо това той вдигна поглед към очите на Хуин, който клечеше — хросите не умееха да коленичат — от другата страна на трупа.
— Аз съм в ръцете на твоя народ, Хуин — каза Рансъм. — Постъпете както сметнете за добре. Но ако сте мъдри, ще ме убиете и непременно ще убиете другите двама.
— Никой не убива хнау — отвърна Хуин. — Само Оярса го прави. Но онези двамата… къде са те?
Рансъм се озърна. Полуостровчето беше открито, но на около двеста метра от тях се сливаше с останалия бряг, обрасъл с гъста гора.
— Някъде в гората — каза той. — Легни тук, Хуин, където е най-ниско. Може отново да хвърлят с онова нещо.
Не беше толкова лесно, но най-сетне той убеди Хуин да го послуша. Когато залегнаха с крака досами водата, хросът заговори отново.
— Защо го убиха?
— Сигурно не са знаели, че е хнау — обясни Рансъм. — Казвал съм ти, че в нашия свят има само един вид хнау. Трябва да са го взели за животно. Ако е така, биха го убили за удоволствие, от страх, или — той се поколеба — защото са гладни. Но трябва да ти кажа истината, Хуин. Те биха го убили дори знаейки, че е хнау, ако сметнат, че смъртта му може да им бъде полезна.
За малко настана тишина.
— Чудя се — добави Рансъм — дали са ме видели. Те търсят мен. Ако отида при тях, може би ще се успокоят и няма повече да идват по вашите земи. Но защо не излизат от гората да видят какво са убили?