— Нашите се задават — каза Хуин, извръщайки глава.
Рансъм погледна назад и видя, че езерото е почерняло от лодки. След няколко минути основната група щеше да се изравни с тях.
— Страх ги е от хросите — каза Рансъм. — Затова не излизат от гората. Ще отида при тях, Хуин.
— Не — възрази Хуин. — Аз размишлявах. Всичко стана защото не послушахме елдила. Той ти каза да отидеш при Оярса. Вече трябваше да си на път. Сега ще тръгнеш.
— Но тогава кривите хшовеки ще останат тук. Може да сторят още злини.
— Няма да се захванат с хросите. Нали сам каза, че ги е страх. По-скоро ние може да ги нападнем. Не бой се… нищо няма да видят, нищо няма да чуят. Ще ги отведем при Оярса. Но ти трябва да тръгнеш още сега, както каза елдилът.
— Твоят народ ще си помисли, че бягам, защото не смея да ги погледна в очите след смъртта на Хиой.
— Щом елдилът е казал, никой нищо няма да мисли. Това са детински приказки. А сега слушай, ще ти разкажа за пътя.
И хросът му обясни, че след пет дни път на юг хандрамитът излиза в друг хандрамит; на още три дни път нагоре по този хандрамит в северозападна посока се намира Мелдилорн, където живее Оярса. Но има и по-кратък път, планински път през харандрата между двата каньона, по който на втория ден се стига до Мелдилорн. Хшовекът трябва да тръгне напред през гората, докато достигне планинската стена на хандрамита; след това да продължи на юг покрай корените на планините, докато види път, изсечен в тях. Нека тръгне нагоре по него и някъде отвъд планинските върхове ще види кулата на Огрей. Огрей ще му помогне. Обаче преди да напусне гората и да тръгне през скалистата местност, ще трябва да си нареже храна. Хуин разбираше, че Рансъм може да срещне другите двама хшовеки още щом навлезе в гората.
— Ако те хванат — добави той, — сигурно ще стане както казваш и те няма повече да идват по нашите земи. Но по-добре да те заловят по пътя към Оярса, отколкото да стоиш тук. А щом веднъж тръгнеш към него, не вярвам да позволи на кривите да те хванат.
Рансъм съвсем не бе убеден, че това е най-добрият план както за него, така и за хросите. Но след гибелта на Хиой той беше буквално вцепенен от унижение и нямаше сили да протестира. Искаше само да прави каквото му кажат, да ги безпокои колкото се може по-малко и най-вече да се махне. Нямаше начин да разбере какво изпитва Хуин, затова Рансъм сурово потисна настоятелното, плачливо желание за нови протести, жалби и самообвинения, чрез които да изкопчи някоя опрощаваща дума. С последния си дъх Хиой го бе нарекъл хнакрапунт; тази прошка беше повече от великодушна и трябваше да се задоволи с нея. Щом запомни добре подробностите на пътя, той се сбогува с Хуин и тръгна съм към гората.
14.
Докато крачеше към гората, Рансъм не можеше да мисли за нищо друго, освен дали насреща му няма да долети нов куршум, изстрелян от Уестън или Девайн. Предполагаше обаче, че те вероятно все още го искат по-скоро жив, отколкото мъртъв и тази надежда, заедно с усещането, че хросът го наблюдава, му даде сили да продължи напред с привидно небрежна походка. Дори и когато навлезе в гората, той все още се чувстваше сериозно застрашен. Дългите голи стъбла щяха да му послужат за „прикритие“ само ако се намираше на значително разстояние от враговете, а те можеха да се спотайват съвсем наблизо. Мъчеше го непреодолимо желание да извика на Уестън и Девайн, че се предава; самооправдаваше се с мисълта, че по този начин ще ги отдалечи от тукашните места, защото те вероятно ще го отведат при сорновете и повече няма да закачат хросите. Но Рансъм имаше известни познания по психология и бе чувал за подсъзнателния импулс на беглеца да се предаде — даже лично го бе изпитвал в сънищата си. Вероятно нервното напрежение го подвеждаше към подобен избор. Така или иначе, твърдо бе решил занапред да се подчинява на хросите и елдилите. Досегашните му опити да разчита на собствения си разум в тукашната среда бяха завършили трагично. Отхвърляйки предварително всяко бъдещо малодушие, той категорично си каза, че ще се добере до Мелдилорн, ако това изобщо е възможно.
Решението му се стори още по-правилно тъкмо защото имаше най-мрачни подозрения относно пътуването. Доколкото бе разбрал, трябваше да пресече харандрата, където живеят сорновете. Всъщност доброволно тръгваше към капана, от който се бе мъчил да избяга през целия си престой на Малакандра. (Тук малодушието за пръв път се опита да надигне глава. Той го отблъсна.) И дори ако преодолееше сорновете и стигнеше до Мелдилорн, кой или какво щеше да се окаже Оярса? За разлика от хросите, както зловещо бе намекнал Хуин, Оярса нямаше нищо против да пролее кръвта на хнау. Освен това под негова власт бяха не само хросите и пфифлтригите, но и сорновете. Може би щеше да излезе, че той е просто върховният сорн. При тази мисъл малодушието отново се размърда. Сред обществото на хросите в неговото съзнание постепенно бяха повехнали древните земни страхове от някакъв хладен, чужд разум със свръхчовешка мощ и нечовешка жестокост, ала сега те отново се надигаха на решителна борба за предишното си място. Но Рансъм твърдо продължи напред. Щеше да отиде в Мелдилорн. Невъзможно е, каза си той, хросите да се подчиняват на някакво зло и чудовищно същество; те самите му бяха казали — наистина ли? вече не беше сигурен — че Оярса не е сорн. Бог ли беше тогава? Или може би идол, пред който сорновете искаха да го принесат в жертва? Но макар че говореха странни неща за Оярса, хросите категорично отричаха да е бог. Според тях имаше само един бог — Малелдил Млади; а и просто не можеше да си представи Хиой или Хнохра да се прекланя пред някакъв окървавен идол. Разбира се, освен ако в крайна сметка не се окажеше, че хросите наистина са изцяло под властта на сорновете — безпомощни роби, превъзхождащи своите господари във всяко морално отношение, но интелектуално по-слаби и поради това зависими. Подобен свят изглеждаше доста странен, но напълно възможен; на дъното — героизъм и поезия, по-горе — хладен научен интелект, а над всичко това — някакво зловещо суеверие, което интелектът няма сила да отхвърли, защото се е оказал безпомощен срещу отмъщението на пренебрегнатата емоционална бездна. Невежи, дивашки брътвежи… но тук Рансъм прекъсна мисълта си. Вече знаеше прекалено много, за да си позволи подобни приказки. Както всеки земен учен, той би нарекъл елдилите обикновено суеверие, ако някой му разкажеше за тях, но не и сега, след като сам бе чул гласа на елдил. Не, Оярса беше реална личност… ако можеше да се нарече с тази дума.