Вървеше от около час и вече наближаваше пладне. Засега определяше посоката без затруднения; трябваше само да продължава нагоре и рано или късно непременно щеше да излезе от гората в подножието на скалната стена. Чувстваше се удивително добре, макар и дълбоко смирен. Безмълвният, пурпурен горски сумрак се разстилаше около него както през първия му ден на Малакандра, ала всичко останало бе променено. Сега си припомняше онова време като кошмар, а тогавашното си настроение — като някаква болест. Хленч, объркване, самосъжаление, сковаващо отчаяние… Сега, в светлината на доброволно поетия дълг, той продължаваше да усеща страх, но същевременно изпитваше трезва увереност в себе си и света, а даже и частица удоволствие. Това беше разликата между сухопътен човек в потъващ кораб и опитен ездач върху побеснял кон — дори и да загине, ездачът не търпи безпомощно, а се бори.
Около един час след пладне той изведнъж излезе от гората под ярките слънчеви лъчи. Беше само на двайсетина метра от почти отвесните планински зъбери — прекалено близо, за да види върховете им. Право отсреща в гънката между два от тях се изкачваше нагоре нещо като долина — непреодолимо стръмна долина, всъщност едва забележима хлътнала дипла, която отначало беше стръмна като земен покрив, а по-нататък ставаше почти отвесна. Стори му се, че най-горе тя даже надвисва напред като вкаменена вълна, застинала миг преди да рухне надолу, но Рансъм реши, че това може и да е илюзия. Запита се каква ли е представата на хросите за път.
Отправи се на юг по неравната тясна ивица между гората и скалите. Непрестанно трябваше да преодолява стръмните гънки на предпланините и дори в този лек свят задачата се оказа крайно изморителна. След около половин час отпред се появи поток. Тук Рансъм навлезе в гората и след като наряза солиден запас от ниската растителност, седна да обядва край водата. Когато привърши, той натъпка в джобовете си недоядената храна и продължи напред.
Скоро започна да го обзема тревога, защото ако изобщо можеше да се изкачи догоре, трябваше да го стори по светло, а следобедът вече отиваше към средата си. Но страховете му бяха напразни. Когато целта се появи, той я разпозна от пръв поглед. Отляво имаше просека през гората — трябва да бе стигнал някъде над селото на хросите — а отдясно видя пътя: тесен корниз, на места даже улей, изсечен стръмно нагоре по склоновете на долина като онази, която бе видял неотдавна. Дъхът му спря. Тази безумно стръмна, чудовищно тясна стълба без стъпала водеше все нагоре и нагоре, докато се превръщаше в едва забележима нишка по бледозелената скална стена. Но нямаше време да стои и да съзерцава. Не можеше да се похвали с кой знае колко точен окомер, ала не се съмняваше, че разстоянието догоре е повече от алпийско. Едва ли щеше да го преодолее преди залез слънце. И той незабавно започна да се катери.