На Земята подобно пътешествие би било невъзможно; човек на неговата възраст и с неговото телосложение би грохнал още през първите петнайсет минути. Тук Рансъм отначало изпита възторг от лекотата на движенията си, а сетне шемет от поразителната стръмнина и дължина на изкачването, което дори и в благоприятните условия на Малакандра скоро го възнагради с провиснали плещи, болки в гърдите и треперещи колене. Но това не беше най-лошото. Вече долавяше в ушите си тънък звън и забеляза, че въпреки напрегнатите усилия по челото му не избива пот. Студът се засилваше с всяка крачка, изсмуквайки жизнените му сили по-стръвно и от най-жестоката жега. Устните му вече бяха напукани; от задъханото му гърло излитаха бели облачета; пръстите му се вцепеняваха. Катереше се нагоре през един безмълвен арктически свят и вече преминаваше от английската към лапландската зима. Това го изплаши и той реши, че трябва да си почине сега или никога; седнеше ли стотина крачки по-нагоре, повече нямаше да стане. Приседна за няколко минути, разтривайки тялото си с длани. Гледката оттук беше ужасяваща. Хандрамитът, негов единствен свят от няколко седмици насам, изглеждаше като тънка пурпурна пукнатина, сгушена сред необятната равна пустош на харандрата, която вече ясно се различаваше отсреща, между и над планинските върхове. Умората продължаваше да го мъчи, но той разбра, че трябва да тръгне, или да умре.
Светът ставаше все по-странен. Сред хросите Рансъм почти бе загубил чувството, че се намира на чужда планета; сега усещането се завърна с опустошителна сила. Вече не можеше да нарече това място „светът“, или дори просто „свят“ — то беше планета, звезда, вселенски простор на милиони километри от истинския човешки свят. Невъзможно бе да си припомни какво е изпитвал към Хиой, Хуин, елдилите или Оярса. Струваше му се фантастично, че е допускал да има някакви задължения пред подобни страшилища — а може би просто халюцинации — срещнати в едно затънтено кътче на космоса. Та той нямаше нищо общо с тях, беше човек. Защо, защо Уестън и Девайн го бяха пуснали да се скита сам?
Но същевременно твърдото решение, взето още докато можеше да разсъждава, го тласкаше неотклонно напред. Често забравяше накъде върви и защо. Движението му придоби чисто механичен ритъм — от умората към покой, от покоя към непоносим студ, от студа към ново движение. Забеляза, че хандрамитът — вече само нищожна частица от пейзажа — е изпълнен с нещо като мъгла. Докато живееше долу, никога не бе забелязвал мъгла. Може би така изглеждаше въздухът на хандрамита, погледнат отгоре; тук въздухът определено беше по-друг. Със сърцето и дробовете му ставаше нещо нередно — нещо, което не би могло да се обясни само с умората и студа. И макар че не виждаше сняг, наоколо се разливаше необичайно ярка светлина. Тя се засилваше, ставаше все по-рязка и бяла, а небесната синева тъмнееше, никога не я бе виждал такава на Малакандра. Всъщност небето вече не беше синьо, а почти черно и очертаните върху него остри скални зъбери бяха като в представата на Рансъм за лунен пейзаж. Започваха да се появяват звезди.
Внезапно той осъзна какво означават тези явления. Над него въздухът беше съвсем малко, почти на привършване. Атмосферата на Малакандра лежеше главно в хандрамитите; над истинската повърхност на планетата тя беше съвсем тънка, или изобщо не съществуваше. Ако догоре оставаха повече от петдесетина метра, човек просто не би могъл да диша там. Рансъм се запита дали хросите нямат по-мощни дробове и без да знаят са го изпратили на неминуема смърт. Но още преди да довърши мисълта, той забеляза, че ослепително блесналите върхове на черния небесен фон сега са наравно с него. Вече не се катереше. Отпред пътят продължаваше като плитък овраг, граничещ наляво с върховете на най-високите скални кули, а надясно с полегат каменен склон, които се издигаше към истинската харандра. Тук все още можеше да диша, макар и с цената на невероятни усилия, главозамайване и болка. Но най-лошото беше ослепителният блясък пред очите му. Слънцето залязваше. Хросите би трябвало да предвидят това; дори и те не биха могли да оцелеят сред нощната харандра. Продължавайки да се тътри напред, той подири с поглед кулата на Огрей, каквото и да представляваше тя.
Няма съмнение, че съзнанието му преувеличи онзи интервал, през който се влачеше по пътя и гледаше как сенките на зъберите бавно се издължават. Всъщност едва ли бе минало много време, докато зърна отпред светлина, подчертаваща мрака на околния пейзаж. Опита се да тича, но тялото му не се подчини. Препъвайки се от слабост и вълнение, той забърза към светлината; помисли, че вече е стигнал, сетне откри, че тя е много по-далече, отколкото бе предполагал; удържа се на ръба на отчаянието; отново закуцука напред и накрая се добра до отвора на нещо като пещера. Светлината вътре трептеше и насреща му лъхна блажена топлина. Огън! Той влезе в пещерата, с несигурни стъпки заобиколи огъня и спря, продължавайки да примигва от светлината. Когато най-сетне очите му привикнаха, различи просторна зала със стени от гладка, зелена скала. В нея имаше две неща. Едното, танцуващо по стените и свода, беше огромната, ъгловата сянка на сорн; другото, клекнало под нея, беше самият сорн.