— Сигурно си гладен, Дребосъче — каза сорнът.
Рансъм наистина беше гладен. Сорнът се изправи със странни, паешки движения и започна да шета насам-натам из пещерата, следван от своята мършава, уродлива сянка. След малко донесе обичайната за Малакандра растителна храна и познатата силна напитка, но с една извънредно приятна добавка — плътно кафяво вещество, което за крайно учудване на Рансъм имаше вида, вкуса и аромата на сирене. Той побърза да запита какво е това.
Сорнът обясни най-подробно, че при някои животни женските отделят течна храна за своите малки; навярно щеше да опише целия процес на доене и млекопреработка, ако Рансъм не го бе прекъснал:
— Да, да. И ние правим същото на Земята. Какво животно използвате?
— То е жълто, с дълга шия. Храни се из горите на хандрамита. Най-младите от моя народ, които още не умеят нищо друго, сутрин отвеждат животните долу и ги следват, докато се хранят; привечер ги връщат обратно в пещерите.
За момент Рансъм изпита облекчение при мисълта, че сорновете са пастири. После си спомни, че и циклопите на Омир са имали същия занаят.
— Мисля, че веднъж видях един от вашия народ да се занимава с това — каза той. — Ами хросите… нима ви разрешават да съсипвате горите им?
— Защо да не ни разрешават?
— Вие ли управлявате хросите?
— Оярса ги управлява.
— А вас?
— Оярса.
— Но вие знаете повече от хросите, нали?
— Хросите разбират само от поезия, риболов и отглеждане на растения.
— Ами Оярса… той сорн ли е?
— Не, не, Дребосъче. Вече ти казах, че той управлява всички хнау — сорнът го произнесе като нау — и изобщо всичко на Малакандра.
— Не го разбирам този Оярса — каза Рансъм. — Разкажи ми още.
— Оярса не умира — подхвана сорнът. — И не се размножава. Единствен от своя род, той е бил пратен на Малакандра да я управлява още от нейното сътворение. Тялото му не е като моето или твоето; трудно е да го видиш и светлината минава през него.
— Като елдил?
— Да, той е най-великият от елдилите, който може да дойде на някоя хандра.
— Какво представляват елдилите?
— Дребосъче, нима искаш да кажеш, че във вашия свят няма елдили?
— Не, доколкото знам. Но какво представляват елдилите и защо не мога да ги видя? Нямат ли тела?
— Разбира се, че имат тела. Но съществуват много тела, които не можеш да видиш. Очите на всяко животно виждат едни неща, а други не. Не познавате ли различни видове тела на Тулкандра?
Рансъм се помъчи да обясни на сорна земната представа за твърди тела, течности и газове. Домакинът го изслуша много внимателно и накрая възрази:
— Не е това начинът да го кажеш. Тялото е движение. Ако е с една скорост, усещаш мирис; ако е с друга, чуваш звук; ако е с по-друга, виждаш светлина; ако е с още по-друга, не усещаш нито мирис, нито звук, нито светлина и изобщо не знаеш, че го има. Но запомни, Дребосъче, че двата края се срещат.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако нещо се движи много бързо, то е почти на две места едновременно.
— Така е.
— Но ако се движи още по-бързо… трудно ми е да ти го обясня, знаеш прекалено малко думи… сигурно разбираш, че ако нещо се движи все по-бързо и по-бързо, накрая ще бъде навсякъде едновременно, Дребосъче.
— Мисля, че те разбирам.
— Е, добре, тогава това нещо ще е над всички други тела — толкова бързо, че е в покой; толкова истинско, че изобщо престава да бъде тяло. Но да не говорим за това. Нека започнем от себе си, Дребосъче. Най-бързото нещо, което докосва нашите сетива, е светлината. Всъщност ние не виждаме светлината, а само по-бавните неща, осветени от нея, тъй че за нас тя е границата — последното, което познаваме, преди бързината да стане прекомерна за нас. Но тялото на елдила е от движение, бързо като светлината — само че не онази, която той смята за светлина. Неговата „светлина“ представлява още по-бързо движение, което за нас е нищо; а онова, което ние наричаме светлина, за него е нещо като водата, той може да го докосва, да плува в него… или даже да го вижда като нещо тъмно, ако не е осветено от по-бързото. Онова пък, което наричаме твърди неща — плътта или земята — за него е по-разредено и по-трудно за виждане от нашата светлина; то е като облак, като нищо. За нас елдилът е разредено, почти нереално тяло, което минава през камъни и стени; той пък смята, че минава през тях, защото е плътен и твърд, а те са като облаци. А онова, което за него е истинска светлина и изпълва небето дотолкова, че той често се гмурка в слънчевите лъчи, за да се освежи от него — за нас то е черната пустота на нощното небе. Тия неща не са странни, Дребосъче, макар и да излизат извън обсега на сетивата ни. Странното е, че елдилите никога не посещават Тулкандра.