— Не съм съвсем сигурен в това — каза Рансъм.
Изведнъж му бе хрумнало, че в крайна сметка периодичната поява на легенди за лъчезарни, неуловими същества, посещаващи понякога Земята, може да има и други обяснения, освен ония, които предлагат антрополозите. Вярно, едно подобно обяснение би преобърнало цялата вселена с главата надолу; но собствените му преживявания в космическия кораб го бяха подготвили донякъде за такава изненада.
— Защо ме вика Оярса? — запита той.
— Не ми е казал — отвърна сорнът. — Но без съмнение той би поискал да види всеки посетител от друга хандра.
— В нашия свят няма Оярса — каза Рансъм.
— Още едно доказателство — заяви сорнът, — че идваш от Тулкандра, безмълвната планета.
— Какво общо има това?
Сорнът явно се изненада.
— Ако имахте Оярса, той сигурно щеше да разговаря с нашия.
— Да разговаря с вашия? Та как би могъл… това са милиони километри.
— Оярса не би го казал по този начин.
— Нима твърдиш, че той редовно получава известия от други планети?
— И това не би го казал по този начин. Оярса изобщо не би казал, че живее на Малакандра, а някой друг Оярса — на друга земя. За него Малакандра е само определено място в небето; именно в небето живеят и той, и другите като него. Разбира се, че разговарят…
Съзнанието на Рансъм се отдръпна от трудната тема; налягаше го дрямка, сигурно бе разбрал погрешно.
— Мисля, че трябва да поспя, Огрей — каза той. — Вече не разбирам какво говориш. Може пък да не идвам от онова, което наричаш Тулкандра.
— След малко и двамата ще отидем да спим — отговори сорнът. — Но първо ще ти покажа Тулкандра.
Той стана и поведе госта си към дъното на пещерата. От малка ниша започваше стръмна спирална стълба. Пригодените за сорнове стъпала бяха прекалено високи и неудобни за човек, но Рансъм криво-ляво намери начин да се катери нагоре, като си помагаше с ръце. Сорнът вървеше пред него, осветявайки стълбата с лъчите на някакъв загадъчен кръгъл предмет, който държеше в ръка. Така изминаха доста път, сякаш се изкачваха през вътрешността на куха планина. Изтощен и задъхан, Рансъм най-сетне се озова в мрачна, но топла каменна зала и чу гласа на сорна:
— Все още е доста над южния хоризонт.
Това насочи вниманието му към нещо като прозорче. Каквото и да представляваше всъщност, то явно не действаше като земен телескоп; макар че когато на следващия ден се опита да обясни принципа на телескопа, Рансъм сериозно се усъмни в способността си да схване разликата. Приведен напред, той подпря лакти на перваза и се вгледа. Видя непрогледен мрак и сред него, сякаш на една ръка разстояние — светъл диск. По-голямата част от повърхността беше гладка, ярко сребриста; надолу обаче личаха някакви очертания, а под тях се белеше кръгче, също като полярните шапки върху фотографиите на Марс. За момент Рансъм се запита дали не гледа именно Марс; после очите му привикнаха с очертанията и той разбра какво е това: Северна Европа и част от Северна Америка. Изображението беше преобърнато, Северният полюс се намираше отдолу и това го потресе, без сам да знае защо. Но несъмнено виждаше Земята — може би дори Англия, макар че изображението потрепваше и очите му бързо се изморяваха, тъй че не беше съвсем сигурен дали не си въобразява. На този малък диск беше всичко — Лондон, Атина, Иерусалим, Шекспир. Там бяха живели всички, там бе станало всичко; и навярно собствената му раница още лежеше там, върху верандата на една опустяла къща край Стърк.
— Да — глухо изрече той. — Това е моят свят.
Никога не бе преживявал по-черен миг.
16.
На следващото утро Рансъм се събуди с неясното усещане, че от плещите му е паднал тежък товар. После си спомни, че гостува на сорн и че това същество, което отбягваше още от мига на кацането, се бе оказало дружелюбно като хросите, макар и да не му вдъхваше същата обич. И тъй, на Малакандра вече нямаше какво да го плаши, освен Оярса. „Последното изпитание“ — помисли Рансъм.
Огрей му донесе храна и питие.
— А сега — запита Рансъм — как да се добера до Оярса?
— Аз ще те отнеса — каза сорнът. — Ти си прекалено дребен, за да минеш сам по този път, а аз с удоволствие ще посетя Малелдил. Хросите не биваше да те пращат насам. Те сякаш не могат да разберат по вида на едно животно какви дробове има и на какво е способно. Хросовска им работа. Ако беше умрял сред харандрата, щяха да съчинят поема за храбрия хшовек, как небето чернеело и звездите блестели хладно, а той вървял все напред и напред; накрая щяха да измислят каква хубава реч си казал, преди да умреш… и всичко това щеше да им се струва също тъй хубаво, както и ако си бяха поразмърдали главите, за да ти спасят живота, като те пратят по другия път.