— Аз обичам хросите — заяви Рансъм малко по-рязко, отколкото трябваше. — И мисля, че говорят много правилно за смъртта.
— Прави са да не се боят от нея, Ран-сум, но сякаш не я приемат разумно като част от самата природа на нашите тела — поради което често може да бъде избягната, докато те не полагат никакви усилия в тази насока. Например това е спасило живота на мнозина хроси, но един хрос никога не би се сетил за него.
И Огрей показа на Рансъм голяма бутилка, към която беше прикрепена гъвкава тръба с чаша накрая — очевидно нещо като кислороден апарат.
— Помириши го, щом изпиташ нужда, Дребосъче — каза сорнът. — А през останалото време го дръж затворено.
Огрей прикрепи апарата върху гърба му и преметна тръбата отпред. Рансъм неволно потръпна, когато ръцете на сорна го докоснаха; те имаха по седем ветрилообразно разположени пръста, бяха костеливи като лапки на птица… и съвсем студени. За да прогони тази реакция от мислите си, той запита къде е направен апаратът, защото досега не бе виждал нищо поне смътно наподобяващо фабрика или лаборатория.
— Ние го измислихме — каза сорнът, — а пфифлтригите го направиха.
— Защо правят такива неща? — запита Рансъм. Въпреки ограничения си словесен запас, отново се мъчеше да открие някаква политическа и икономическа схема на тукашния живот.
— Те обичат да правят всякакви неща — отговори Огрей. — Вярно, най-много обичат да правят безполезни неща, само за гледане. Но понякога това им омръзва и тогава правят за нас неща, които сме измислили — стига само да са сложни. Нямат търпение да правят прости неща, колкото и да са полезни. Но вече е време да тръгваме. Ти ще седиш на рамото ми.
Предложението беше изненадващо и малко страшно, но виждайки, че сорнът вече е приклекнал, Рансъм нямаше друг изход, освен да се изкатери по перушинестото му рамо, да седне до дългото, бледо лице, прегръщайки огромната шия с протегнатата си дясна ръка и да се подготви, доколкото му бе възможно, за този рискован начин на пътуване. После гигантът се изправи предпазливо и той огледа пейзажа от новата си петметрова височина.
— Добре ли си, Дребосъче? — запита сорнът.
— Много добре — отвърна Рансъм и пътешествието започна.
Походката беше може би най-нечовешкото качество на сорна. Той вдигаше крака много високо и ги отпускаше извънредно плавно. Рансъм неволно го сравняваше ту с дебнеща котка, ту с бавно крачеща кокошка или предпазливо пристъпващ кон; но самото движение не можеше да се сравни с походката на нито едно земно животно. Положението на пътника се оказа удивително удобно. След няколко минути той напълно се освободи от усещането за неестественост и главозамайване от височината. Вместо това чувство в мислите му нахлуха весели и дори умилителни сравнения. Сякаш отново беше хлапе и яздеше слона в зоологическата градина… или седеше върху раменете на баща си в още по-ранна възраст. Беше забавно. Доколкото можеше да прецени, движеха се с десет-дванайсет километра в час. Макар и свиреп, студът все пак се понасяше; а благодарение на кислородния запас нямаше затруднения с дишането.
Пейзажът, който виждаше от своя висок и потрепващ наблюдателен пост, беше суров. Хандрамитът не се забелязваше никъде. От двете страни на плиткия овраг, по който вървяха, се простираше чак до хоризонта един свят на голи, бледозеленикави скали, осеяни тук-там с големи червени петна. Там, където докосваше скалите, небето беше тъмносиньо, а в зенита ставаше почти черно и погледът на Рансъм срещаше звезди във всички посоки, освен около заслепяващото слънце. От сорна узна, че е бил прав в предположението си за близките граници на атмосферата. Даже по планинския ръб между харандрата и стените на хандрамита или из тясната низина, по която минаваше пътят, въздухът беше разреден като в Хималаите, тоест трудно поносим за хросите, а още сто-двеста метра по-нагоре, върху истинската повърхност на планетата, наречена харандра, не би оцеляло нищо живо. Именно затова сега крачеха през ослепителна, почти небесна светлина — тънкият атмосферен воал укротяваше само едва-едва космическото сияние.
По грапавата скала подскачаше сянката на сорна с Рансъм на рамото — неестествено ясна като сянката на дърво пред автомобилни фарове; блясъкът на скалата около нея беше болезнено ярък. Далечният хоризонт изглеждаше на една ръка разстояние. Пукнатините и неравностите по планинските склонове се виждаха ясно като в първобитна картина, създадена още преди хората да научат що е перспектива. Намираха се на границата на онези небеса, които Рансъм бе опознал в космическия кораб и сега върху тялото му отново се лееха лъчи, недостъпни за световете с тежко въздушно було. Той усети предишната бодрост, възвишената тържественост, трезвото и същевременно възторжено чувство, че му се предлагат жизненост и мощ в неприкрито, неизчерпаемо изобилие. Ако имаше достатъчно въздух в дробовете си, би се разсмял гръмогласно. Красотата започваше да се появява даже из близките околности. По ръба на долината, сякаш протекли на вълма от самата харандра, изникнаха огромни валчести купища от облачното розово вещество, което често бе виждал отдалече. Отблизо те изглеждаха твърди като камък, но в горната си част бяха бухнали, а долу се разпадаха на отделни стъбла като растителност. Първоначалното му сравнение с гигантски карфиол се оказа удивително точно — вкаменени глави карфиол с размера на катедрали и с цвета на бледа роза. Той запита сорна какво е това.