— Предишните гори на Малакандра — отвърна Огрей. — Някога из харандрата имало въздух и топлина. Ако можеше да се изкачиш жив дотам, и днес би открил, че е осеяна с кости на древни създания; а преди много хилядолетия я огласяла глъчката на живота. Тогава са израсли тези гори и сред техните дънери бродели мислещи същества, които вече отдавна са изчезнали от света. Те били покрити не с козина, а с обвивка като моята. Не плували във водата и не ходели по земята; плъзгали се из въздуха с широки, плоски крайници, които ги поддържали. Разказват, че били велики певци и по онова време червените гори кънтели от тяхната музика. Сега горите са вкаменени и само елдилите могат да бродят из тях.
— В нашия свят и днес има такива същества — каза Рансъм. — Наричаме ги птици. Къде е бил Оярса, когато се случило всичко това с харандрата?
— Където е и сега.
— И не е ли могъл да го предотврати?
— Не знам. Но един свят не може да бъде вечен, още по-малко пък отделен народ; това не е по законите на Малелдил.
Напред вкаменените гори ставаха все по-обширни и често се случваше в течение на половин час целият хоризонт на тази безжизнена и почти безвъздушна пустиня да пламти в ярки цветове като английска градина през лятото. Отминаха множество пещери, където живееха сорнове, както му обясни Огрей; върховете на някои канари бяха изпъстрени с безброй отвори и отвътре глухо долитаха неясни шумове. Там „работят“, казваше сорнът, но Рансъм така и не успя да разбере в какво точно се състои тази работа. Речта на Огрей доста се различаваше от тази на хросите. Никъде не се забелязваше следа от село или град — очевидно сорновете бяха необщителни и саможиви създания. Само нарядко нечие издължено бледо лице надникваше от някоя пещера и с дълбок тръбен глас поздравяваше пътниците, но най-често дългата долина — скалната улица на този мълчалив народ — беше безмълвна и пуста като самата харандра.
Едва след пладне, докато слизаха по пътя в една плитка падина, откъм отсрещния склон се зададоха трима сорнове. Рансъм имаше чувството, че не крачат, а се пързалят. Лекотата на този свят и съвършеното чувство за равновесие им позволяваха да се приведат напред под прав ъгъл към склона и да се носят надолу като платноходи, тласкани от попътен вятър. Това грациозно движение, величавият ръст и меките слънчеви отблясъци по пернатите им тела окончателно промениха чувствата на Рансъм спрямо този народ. „Людоеди“ — така ги беше нарекъл при онзи пръв поглед, докато се мяташе в хватката на Уестън и Девайн; сега „титани“ или „ангели“ му се струваха далеч по-подходящи названия. Изглежда, тогава не бе успял да види както трябва даже лицата им. Смяташе ги за призрачни, а те се оказваха просто величествени и първата му човешка реакция пред тяхната издължена аскетичност и дълбока безметежност сега изглеждаше колкото малодушна, толкова и просташка. Тъй би могъл да изглежда Парменидес или Конфуций в очите на някое невежо лондонско хлапе. Огромните бели създания се плъзнаха покрай Рансъм и Огрей, кимнаха като разлюлени дървета и отминаха.
Въпреки студа — който често го принуждаваше да слиза и да подтичва — Рансъм не искаше това пътешествие да свърши, но Огрей имаше други планове и далеч преди залез слънце спря за нощувка в дома на един престарял сорн. Доколкото разбра, целта бе да го покажат на великия учен. Пещерата, или по-точно казано системата от пещери, беше просторна и в множеството й стаи се трупаха безброй загадъчни предмети. Най-силно го заинтересува една сбирка свитъци от нещо като кожа, покрити със знаци — очевидно книги; казаха му обаче, че книгите на Малакандра са рядкост.