— По-добре е да помниш — твърдяха сорновете.
Когато Рансъм запита дали по този начин няма опасност да се загубят ценни знания, те отговориха, че Оярса помни всичко и може да възстанови каквото сметне за добре.
— Някога хросите имаха много книги с поезия — добавиха сорновете. — Но сега имат по-малко. Казват, че писането на книги убива поезията.
Стопанинът на пещерите бе придружен от множество други сорнове, които изглеждаха негови подчинени; отначало Рансъм ги сметна за слуги, но по-късно предположи, че са ученици или помощници.
Вечерният разговор не би представлявал интерес за земния читател, защото сорновете бяха решили, че този път Рансъм няма да пита, а ще отговаря на въпросите им. Ала това съвсем не бяха разхвърляните, изпъстрени с догадки въпроси на хросите. Сорновете се движеха систематично от земната геология към съвременната география, после към флората, фауната, човешката история, езиците, политиката и изкуствата. Когато откриеха, че Рансъм няма какво повече да им каже по дадена тема — а това обикновено ставаше твърде скоро — те веднага я изоставяха и преминаваха към следващата. Често успяваха по заобиколен път да извлекат от него повече знания, отколкото подозираше, че притежава — за целта явно използваха широките основи на някаква обща наука. Случайно подхвърлена забележка за дърветата, докато Рансъм се мъчеше да им обясни производството на хартия, запълваше празнотата в оскъдните му отговори на въпросите по ботаника; разказът за земната навигация можеше да хвърли нова светлина върху минералогията; а описанието на парната машина ги запозна със свойствата на въздуха и водата много по-добре от всички предишни усилия на Рансъм. Той бе решил от самото начало да бъде напълно откровен, защото всяко друго поведение би било колкото безполезно, толкова и недостойно за хнау. Слушателите дълбоко се поразиха от онова, което успя да им разкаже за човешката история — за войните, робството и проституцията.
— Това е защото нямат Оярса — каза един от учениците.
— Не, това е защото всеки един от тях иска сам да стане мъничък Оярса — възрази Огрей.
— Не са виновни — каза старият сорн. — Трябва да има управление, но как може съществата сами да се управляват? Животните трябва да бъдат управлявани от хнау, хнау от елдили, а елдилите от Малелдил. Тези създания нямат елдили. То е като да се мъчиш сам да се повдигнеш за косата… като да искаш да видиш цялата местност, когато си наравно с нея… като женска, която се мъчи сама да зачене.
Особено силно впечатление им направиха две неща, свързани с нашия свят. Едното бе каква огромна част от енергията ни е посветена на проблема за вдигане и пренасяне на предмети. Другото бе, че при нас съществува само един вид хнау — според тях това би трябвало да окаже пагубно влияние върху чувството за състрадание и дори върху разума.
— Вашата мисъл сигурно е изцяло подвластна на кръвта — каза старият сорн. — Защото не можете да я сравните с мисълта, зародена в чужда кръв.
За Рансъм разговорът бе изтощителен и крайно неприятен. Но когато най-сетне си легна да спи, той не мислеше нито за човешката голота, нито за собственото си невежество. Мислеше за древните гори на Малакандра и се питаше какво ли е да израснеш тук, виждайки само на няколко километра една пъстроцветна и недостъпна земя, която някога е била обитавана.
17.
Призори Рансъм отново зае мястото си върху рамото на Огрей. Повече от час вървяха все през същата сияеща пустош. Далече на север в небето блестеше нещо като облак с цвета на охра; беше много голям и шеметно летеше към запад на височина около петнайсет километра над пустинята. Рансъм, който още не бе виждал облак в небето на Малакандра, запита какво е това. Сорнът му обясни, че е пясък от необятните северни пустини, понесен от ветровете на онези страховити места. Често се случвало подобни облаци да достигнат даже до трийсет километра височина, а после отново да паднат (понякога и върху хандрамит) като непрогледна и задушлива прашна буря. Гледайки как облакът напредва заплашително през пустото небе, Рансъм отново си припомни, че се намират върху външната обвивка на Малакандра — не като обитатели на този свят, а като буболечки, пъплещи по повърхността на непозната планета. Най-сетне облакът падна и избухна далече на западния хоризонт, където още дълго се виждаше зарево като от пожарище, додето един завой на долината скри тази местност от погледа му.
Същият завой разкри нова гледка. Изпървом онова, което лежеше отпред, му се стори странен, неземен пейзаж — сиви ридове се издигаха и падаха като морски вълни. Далече отвъд тях на тъмносиния небесен фон стърчаха канари и зъбери от познатата зеленикава скала. След миг Рансъм разбра, че това, което бе сметнал за ридове, всъщност е само набраздената повърхност на синьо-сивкава мъгла — щом слезеха в хандрамита, изобщо нямаше да я виждат като мъгла. И докато пътят им слизаше надолу, тя наистина ставаше все по-незабележима, а пъстрите очертания на низините почваха смътно да прозират през нея. Наклонът на пътя бързо нарастваше; над ръбовете на оврага надвиснаха като нащърбени зъби на великан — великан с ужасно развалени зъби — първите върхове на планинската верига, която трябваше да прекосят. Небето и околната светлина се променяха едва доловимо. Не след дълго достигнаха ръба на склон, който по земните представи би трябвало да се нарече пропаст; пътят им слизаше все надолу и надолу по тази скална стена, докато накрая изчезваше сред буйна пурпурна растителност. Рансъм категорично отказа да предприеме спускането върху рамото на Огрей. Макар че не разбра напълно възраженията му, сорнът го свали на земята и се плъзна надолу, застинал в онази странна, наклонена поза. Рансъм го последва, доволен от възможността да раздвижи изтръпналите си нозе.