Дъхът му секна от красотата на пейзажа, който се разкри пред него. Новият хандрамит беше по-широк от онзи, където бе живял досега и точно под Рансъм се разстилаше почти кръгло езеро — огромен сапфир с диаметър около двайсет километра, обрамчен от пурпурни гори. Насред езерото като ниска, полегата пирамида или като женска гръд се издигаше бледочервен остров, гладък чак до върха, където растеше горичка от дървета, каквито не бе виждал досега. Изящните им колони се извисяваха с благородството, присъщо на земните букови гори, но бяха по-високи от катедрални кули, а към върха се разширяваха не в клони и листа, а в цветове — златисти цветя, ярки като лалета, непоклатими като скали и огромни като летни облаци. Наистина не бяха дървета, а цветя и далече долу в подножието им Рансъм зърна неясните очертания на каменни постройки. Разбра, че това е Мелдилорн, още преди неговият водач да му го каже. Сам не знаеше какво бе очаквал. Отдавна бе отхвърлил донесените от Земята видения за някакъв безкрайно сложен канцеларски комплекс или за инженерски рай с необятно множество от машини. Ала не се бе надявал на нищо толкова девствено и класическо като тази сияйна гора — тъй спокойна, тъй спотаена в своята пъстра долина, тъй зареяна с неповторимо изящество на десетки, стотици метри нагоре под хладните слънчеви лъчи. При всяка крачка от слизането относителната топлина на долината го обгръщаше все по-нежно. Той погледна нагоре — небето избледняваше. Погледна надолу — и насреща му лъхна едва доловимо нежният, тънък аромат на гигантските цветя. Очертанията на далечните чукари се замъгляваха, склоновете им вече не бяха толкова ярки. Пейзажът си възвръщаше дълбочината, светлосенките, мекотата и перспективата. Скалната издатина, от която бяха започнали спускането, сега се издигаше високо горе; изглеждаше немислимо да са минали оттам. Вече дишаше свободно. Вкочанените пръсти на краката му най-сетне се размърдаха блажено в обувките. Рансъм развърза ушанката и в ушите му мигновено нахлу песента на водопад. Ето, вече стъпваше по равна земя, покрита с мека растителност, а горският свод се издигаше над главата му. Бяха победили харандрата и стояха пред прага на Мелдилорн.
След малко излязоха на нещо като просека — широк път водеше право напред между пурпурните стъбла и в края му танцуваше плътната езерна синева. Върху една каменна колона на брега висяха гонг и чук. И трите предмета бяха богато украсени, а гонгът и чукът бяха изработени от някакъв синьозеленикав метал, който Рансъм не успя да разпознае. Огрей удари гонга. Растящата възбуда на Рансъм не му позволяваше да разгледа орнаментите по камъка толкова безпристрастно, колкото би желал. Една част от тях бяха изображения, другите представляваха чисто декоративни елементи. Ясни графични рисунки, отчетливи като земните праисторически образи на елени, се редуваха със слоеве сложни, плътно натрупани шарки, напомнящи старинни норвежки или келтски украшения; ала при по-внимателно взиране самите тези свободни или претрупани полета се оказваха подредени в някаква по-голяма картина. Рансъм се изненада от факта, че изобразителните творби не бяха ограничени само в свободните полета; нерядко някои от големите арабески включваха като второстепенен детайл изящни картинки. Другаде ставаше точно обратното — и в тези промени също имаше някакъв стремеж към ритъм или образ. Постепенно започна да проумява, че макар и стилизирани, картините явно целят да разкажат нещо, но в този момент Огрей го прекъсна. Откъм острова се задаваше лодка.