Когато лодката наближи, Рансъм с радост в сърцето забеляза, че я управлява хрос. Съществото спря край брега пред тях, втренчи се в Рансъм и после въпросително погледна Огрей.
— С право се чудиш на този нау, Хрихна — каза сорнът, — защото никога не си виждал такъв като него. Нарича се Ран-сум и е дошъл през небето от Тулкандра.
— Той е добре дошъл, Огрей — любезно отвърна хросът. — При Оярса ли идва?
— Оярса го е повикал.
— И тебе ли е повикал, Огрей?
— Не, Оярса не ме е викал. Ако отведеш Ран-сум отвъд водата, аз ще се върна в кулата си.
Хросът направи на гостенина знак да влезе в лодката. Рансъм се опита да изрази своята благодарност към сорна и след кратко колебание му подаде ръчния си часовник; не притежаваше нищо друго, което да му се стори подходящ подарък за сорн. Не бе трудно да обясни на Огрей за какво служи този предмет; но след като огледа часовника, гигантът малко неохотно го върна на Рансъм и каза:
— Това е подарък за пфифлтриг. Радва сърцето ми, но пфифлтригите ще го разберат по-добре. В Мелдилорн сигурно ще срещнеш някого от работливия народ — дай това на него. Колкото до употребата му… нима без да го гледа твоят народ не знае каква част от деня е отминала?
— Мисля, че някои животни имат такава способност — каза Рансъм, — но нашите хнау са я изгубили.
След това той се сбогува със сорна и влезе в лодката. Имаше чувството, че се е завърнал у дома — отново седеше в лодка заедно с хрос, усещаше топлия полъх откъм водата и виждаше синьо небе над главата си. Свали ушанката, облегна се удобно и обсипа с въпроси своя придружител. Узна, че хросите не са предпочитаните служители на Оярса, както бе предположил отначало, когато видя кой управлява лодката — и трите разумни вида му служеха с каквото могат, а лодката естествено бе поверена на ония, които разбират от плаване. Узна още, че след като пристигне в Мелдилорн, ще е свободен да ходи където желае и да прави каквото си иска докато го повика Оярса. Това можело да стане след час, а можело и да минат няколко дни. Край брега щял да намери колиби, където да спи и да получава храна, ако се наложи. В замяна той разказа доколкото можеше за собствения си свят и пътешествието насам; освен това предупреди хроса за опасните криви хора, които го бяха довели тук и все още бродеха на воля по Малакандра. Докато говореше му хрумна, че не бе обяснил това на Огрей; утеши се с мисълта, че Уестън и Девайн явно вече имаха някаква връзка със сорновете и едва ли щяха да нападнат толкова едри и сравнително човекоподобни същества. Поне засега. Не хранеше илюзии за крайната цел на Девайн; но в момента не можеше да направи нищо друго, освен да бъде пределно откровен с Оярса. След малко лодката докосна брега.
Докато хросът привързваше своя плавателен съд, Рансъм стана и се огледа. Отляво, близо до заливчето, в което бяха навлезли, имаше ниски каменни сгради — първите, които виждаше на Малакандра — и край тях горяха огньове. Хросът му каза, че там ще намери храна и подслон. Иначе островът изглеждаше пуст и гладките му склонове се издигаха към гората на върха, където Рансъм отново забеляза каменен строеж. Но това не беше нито храм, нито къща в земния смисъл на думата, а широка алея от монолити — един многократно увеличен Стоунхендж, величав и безлюден, който изчезваше отвъд хълма под бледата сянка на гигантските цветя. Всичко бе пусто; но докато се взираше напред, той сякаш дочу на фона на утринната тишина непрестанен, едва доловим трепет на сребърен звън — строго погледнато, то дори не беше звук, ала човек не можеше да не му обърне внимание.
— Островът е пълен с елдили — прошепна хросът.
Рансъм слезе на брега. Сякаш очаквайки да срещне някакво препятствие, той направи няколко неуверени крачки напред и спря, после продължи със същата походка.
Макар че нозете му не издаваха никакъв звук по необичайно пищната и мека растителност, той неволно изпита желание да стъпва на пръсти. Всичките му движения станаха плавни и спокойни. Поради водния простор около острова въздухът тук беше много по-топъл, почти като през хубав земен ден към края на септември — топъл, но с намек за идващите студове. В душата му растеше чувство на страхопочитание, което потисна желанието да се приближи към гората върху хълма и алеята от изправени камъни.
Около средата на склона той прекрати изкачването и тръгна надясно, спазвайки постоянно разстояние от брега. Каза си, че оглежда острова, ала усещаше, че всъщност островът го оглежда. Това чувство се подсили от едно откритие, което направи след около час и което по-късно силно се затрудняваше да опише. Казано най-абстрактно, по цялата повърхност на острова непрестанно се забелязваха съвсем леки промени на светлина и сянка, без да ги е предизвикало нещо в небето. Ако въздухът не беше спокоен, а растителността прекалено ниска и плътна, Рансъм би казал, че това е игра на вятъра — като неуловимо трептящия оттенък на земните житни ниви. И също като сребърния звън из въздуха, тези стъпки от светлина не се поддаваха на наблюдение. Най-трудно ги виждаше тъкмо там, където се вглеждаше най-внимателно — те се трупаха по границите на зрителното му поле, сякаш подреждаха там някакви сложни съчетания. Да им обърне внимание означаваше да ги направи невидими и често му се струваше, че неуловимата светлинка току-що е напуснала мястото, което докосва с поглед. Не се съмняваше, че вижда — доколкото изобщо можеше да ги види — елдилите. Това породи у него странно усещане. Не зловещото чувство, че е обкръжен от призраци. Дори не и чувството, че го дебнат и наблюдават; по-скоро му се струваше, че го гледат същества, които имат право на това. Усещането не беше страх в истинския смисъл на думата; беше донякъде стеснение, донякъде свенливост, донякъде покорство и дълбок смут.