Постепенно го налегна умора и той реши, че на тази благословена земя земя е достатъчно топло, за да си почине на открито. Меката растителност, топлината и нежният аромат, който обгръщаше целия остров, му напомняха за Земята и нейните летни градини. Той затвори очи за момент; после отново ги отвори и забеляза под себе си сгради, а в езерото зърна наближаваща лодка. Изведнъж разпозна всичко това. Със същата лодка бе дошъл, а долу бяха сградите за гости край заливчето; беше обиколил целия остров. Откритието леко го разочарова. Започваше да огладнява. Не би било зле да слезе долу и да помоли за храна; така поне щеше да си запълни времето.
Но не го направи. Когато стана и се вгледа по-внимателно в дома за гости, той зърна множество същества да се въртят наоколо, а сетне забеляза, че пристаналата лодка е натоварена с пътници. Из езерото се движеха някакви предмети, които отначало не му заприличаха на нищо, но след малко разбра, че това са сорнове, потънали до кръста във вода и очевидно газещи към Мелдилорн. Бяха десетина на брой. По една или друга причина на острова прииждаха посетители. Вече не допускаше да му сторят някакво зло, ако слезе и се смеси с тълпата, но изпитваше неохота да го стори. В мислите му с удивителна яснота изплува споменът как като новак в училището — новите момчета пристигаха един ден по-рано — се мотае из двора и гледа идването на „старите пушки“. В крайна сметка реши да не слиза. Наряза малко от ниската растителност и се нахрани, после легна да поспи.
След пладне, когато захладня, той продължи разходката. Из острова вече бродеха и други хнау. Виждаше най-вече сорнове, но това бе защото с високия си ръст се забелязваха отдалече. Почти никакъв звук не нарушаваше тишината. Нежеланието да се среща с тези събратя по скитане, които явно предпочитаха да стоят на брега, неволно го тласна нагоре, към вътрешността на острова. Най-сетне достигна покрайнините на гората и пред погледа му се разкри алеята с монолитите. По някаква неясна причина бе смятал да не навлиза в нея, но сега се взря с интерес в най-близкия камък, който беше богато покрит със скулптурни изображения и от четирите страни, а сетне любопитството го поведе към следващите.
Картините бяха твърде загадъчни. Редом с изображенията на сорнове, хроси и още някакви същества, вероятно пфифлтриги, непрестанно се появяваше неясна изправена фигура с криле и едва очертан намек за лице. Крилете не можеха да се сбъркат с нищо друго и това го озадачи. Възможно ли бе традициите на малакандрианското изкуство да идват още от онази прастара геологична и биологична епоха, когато по думите на Огрей из харандрата е имало живот и дори птици? Без съмнение камъните отговаряха утвърдително. Рансъм видя изображения на древните червени гори, над които явно летяха птици, а долу бродеха множество други, непознати животни. Друг камък показваше как тези същества лежат мъртви, а от небето някаква фантастична фигура, наподобяваща хнакра — вероятно символ на студа — ги обсипва с копия. Оцелелите създания се тълпяха около неясната крилата фигура, за която Рансъм предположи, че е Оярса, изобразен като крилат пламък. На следващия камък Оярса водеше подир себе си множество същества и очевидно дълбаеше бразда с някакъв остър инструмент. Нова картина показваше как пфифлтригите копаят и разширяват браздата. От двете им страни сорнове трупаха пръстта на остри камари, а хросите като че прокарваха канали. Рансъм се запита дали това е само митологичен разказ за сътворението на хандрамитите, или наистина е възможно те да се окажат изкуствени.