Много изображения не му говореха нищо. Особено го озадачи едно от тях — най-отдолу имаше част от кръг, иззад който се подаваше в три четвърти диск, съставен от концентрични кръгове. Предположи, че това трябва да представлява слънцето, изгряващо над хълм; долната част несъмнено беше изпъстрена със сцени от Малакандра — Оярса в Мелдилорн, сорнове по планинските хребети на харандрата и много други неща, както познати, така и непознати. Рансъм насочи вниманието си към изгряващия диск. Не беше слънцето. Самото слънце личеше ясно в центъра на диска; наоколо му се разширяваха концентричните кръгове. Върху първия и най-тесен от тях беше изобразена дребна топчица, яхната от крилата фигура — нещо като Оярса, само че свиреща с тръба. Върху следващия кръг нова подобна топка носеше друга пламтяща фигура. Този път нямаше дори и намек за лице, но за сметка на това фигурата беше надарена с две издутини и след дълго разглеждане Рансъм реши, че това трябва да са гърди на женско млекопитаещо. Вече не се съмняваше, че вижда изображение на слънчевата система. Първата топка беше Меркурий, втората — Венера. „Какво невероятно съвпадение — помисли Рансъм, — че и тяхната митология като нашата свързва с Венера представата за женственост.“ Вероятно щеше да се занимава по-дълго с тази мисъл, ако напълно обяснимото любопитство не бе привлякло погледа му към следващата топка, която трябваше да представлява Земята. Когато я видя, съзнанието му застина за миг. Топката си беше на място, ала там, където трябваше да бъде пламтящата фигура, имаше само дълбока, безформена вдлъбнатина, сякаш изсечена за да премахне образа. Значи някога… но тук предположенията му колебливо замлъкнаха пред стена от неизвестност. Погледна следващия кръг. Върху него нямаше топка. Вместо това долната част на кръга докосваше върха на сегмента, изпълнен със сцени от тукашния живот, тъй че в тази точка Малакандра се допираше до слънчевата система и тръгваше право напред, срещу зрителя. След като бе проумял смисъла на картината, той се порази от нейната изразителност. Отстъпи назад и дълбоко въздъхна, преди да се замисли над част от срещнатите загадки. И тъй, Малакандра беше Марс. А Земята…
Но в този момент звуците на блъскане и тракане, които се раздаваха от доста време, макар че не им бе обърнал внимание, станаха прекалено силни. Наблизо работеше някакво същество и това едва ли беше елдил. Леко стреснат — защото бе потънал в размисли — Рансъм се обърна. Не видя никого. Доста наивно той подвикна на английски:
— Кой е там?
Тракането веднага заглъхна и иззад съседния монолит се подаде удивителна физиономия.
Беше гола, като лицето на човек или сорн. Освен това беше издължена и остра като муцуна на земеровка, жълтеникава, мършава и толкова ниска в челото, че не би могла да принадлежи на разумно същество, ако зад ушите черепът не се разширяваше назад и нагоре като старинна перука. След миг цялото същество излезе наяве с изненадващо висок скок. Рансъм се досети, че това е пфифлтриг… и благодари на съдбата, че след кацането не го бе сблъскала най-напред с някой представител на този трети народ. Съществото наподобяваше насекомо или влечуго много по-силно от всички срещнати досега. Телосложението му беше като на жаба и отначало Рансъм помисли, че също като жаба се подпира върху „ръцете“ си. После забеляза, че тази част от предните крайници, която докосваше земята, би трябвало да се нарече по-скоро с човешката дума „лакът“. Беше широка, покрита с израстък като възглавничка и явно предназначена да помага при движението; от нея обаче се издигаше под ъгъл около четирийсет и пет градуса истинската ръка — тънка и силна, завършваща с грамадна китка и множество дълги, чувствителни пръсти. Рансъм разбра, че при всякакъв вид физически труд — от миньорския до гравирането на камеи — това същество ще има предимството да работи с пълна сила, като се подпира на лакти. Приликата с насекомо се дължеше на резките, бързи движения и на факта, че също като богомолките пфифлтригът можеше да завърта главата си почти на сто и осемдесет градуса; още повече я засилваше сухият, стържещо-звънтящ звук, който издаваше при всяко движение. Напомняше едновременно скакалец, джудже от старинна илюстрация, жаба и един гърбав лондонски препаратор, стар приятел на Рансъм.
— Аз идвам от друг свят… — започна Рансъм.
— Зная, зная — отвърна съществото с бърз, цвърчащ и доста нетърпелив глас. — Ела тук, зад камъка. Насам, насам. Оярса нареди. Много спешно. Трябва да почвам веднага. Стой така.