Рансъм се озова от другата страна на камъка пред една недовършена фреска. Земята наоколо беше обсипана с каменни късчета, а из въздуха се носеха облаци прах.
— Добре — каза съществото. — Стой така. Не ме гледай. Гледай натам.
Отначало Рансъм не разбра какво се иска от него; после видя пфифлтрига да се озърта ту към него, ту към камъка с характерния поглед на творец, който е един и същ на всички планети — чак сега осъзна положението и едва не се разсмя. Трябваше да позира за портрет! От мястото, където стоеше, различи, че съществото реже камъка като сирене с бързи, почти неуловими движения и макар да не виждаше самата творба, можеше отлично да разгледа пфифлтрига. Сега разбра, че звънтящите металически звуци долитат от множество дребни инструменти, закачени около кръста му. Понякога съществото с ядосано възклицание захвърляше инструмента и подбираше нов; най-често употребяваните обаче държеше в устата си. Рансъм осъзна още, че също като него това създание носи изкуствено облекло от някаква лъскава, люспеста материя, която въпреки дебелия слой прах изглеждаше богато украсена. Около врата имаше нещо като пухкав шал, а очите му бяха защитени с изпъкнали тъмни очила. Крайниците и шията бяха нагиздени с верижки и пръстени от лъскав метал — но не е злато, помисли Рансъм. Докато работеше, пфифлтригът непрестанно си шушукаше нещо, а когато се развълнуваше — обичайното му състояние — сбръчкваше връхчето на носа си като заек. Най-сетне той направи нов поразителен скок, приземи се на три метра от творбата и заяви:
— Да, да. Не е точно както се надявах. Другия път ще се справя по-добре. Засега да стои. Ела и виж.
Рансъм послушно пристъпи напред. Видя изображение на планетите, но вече не подредени като карта на слънчевата система, а идващи в колона право към зрителя и всички освен една увенчани със своя пламтящ ездач. Малакандра беше отдолу и за негово най-голямо учудване върху нея имаше съвсем прилично изображение на космическия кораб. Отстрани стояха три фигури, явно и трите по негово подобие. Рансъм с погнуса отстъпи назад. Колкото и странна да бе темата от малакандрианска гледна точка, каквато и отстъпка да допуснеше спрямо стила, все пак това същество би могло да представи човешките тела малко по-добре от тия недодялани чучела — почти толкова високи, колкото и широки, обрасли по темето и брадата с нещо като плесен.
— Сигурно такъв изглеждам в очите на твоя народ — уклончиво каза той. — В моя свят не биха ме изобразили така.
— Прав си — отвърна пфифлтригът. — Не исках да е прекалено истинско. Ако е прекалено истинско, те няма да повярват — ония, които ще се родят след време.
След това той подхвана някаква дълга, неразбираема реч; докато го слушаше, Рансъм изведнъж проумя, че тия противни фигури всъщност са опит за идеализиране на човешкото. Разговорът започна да става скучен. За да смени темата, Рансъм зададе един въпрос, който го мъчеше от известно време.
— Не мога да разбера как така и вие, и сорновете, и хросите говорите един и същ език. Формата на устата, гърлото и зъбите ви трябва да е много различна.
— Така е — потвърди съществото. — Някога сме имали различни езици и все още ги пазим. Но всички са изучили езика на хросите.
— Защо? — запита Рансъм, все още неспособен да се отърси от земните исторически представи. — Да не би някога хросите да са управлявали всички останали?
— Не те разбирам. Хросите са нашите майстори на словото и песента. Те имат повече и по-добри думи. Никой не учи езика на моя народ, защото каквото имаме да кажем, казваме го с камък, слънчева кръв и звездно мляко, та всеки да види. Никой не учи езика на сорновете, защото тяхното знание си остава същото, с каквито и думи да го изкажеш. А с песните на хросите не е така. Езикът им звучи навсякъде из Малакандра. Разговарям на него с теб, защото си чужденец. С някой сорн също ще разговарям на него. Но у дома всички пазим древните си езици. То личи и по имената. Сорновете имат важни, мощни имена като Огрей, Аркал, Белмо, Фалмей. Хросите имат пухкави имена като Хнох, Хнихи, Хиой или Хлитнахи.
— Значи най-добрата поезия идва от най-грубия език?
— Вероятно — каза пфифлтригът. — Както най-добрите изображения се получават от най-твърдия камък. А моят народ носи имена като Калакапери, Паракатару и Тафалакеруф. Аз се наричам Канакаберака.
Рансъм му каза своето име.
— По нашия край — продължи Канакаберака — не е като тук. Не се свираме в някакъв си тесен хандрамит. Там има истински гори, зелени сенки, дълбоки мини. Топло е. Светлината не заслепява така и не е толкова тихо. Мога да те отведа на такова място в гората, където ще видиш стотици огньове и ще чуеш стотици чукове. Жалко, че не си идвал при нас. Ние не живеем в дупки като сорновете или в снопи от листа като хросите. Бих ти показал къщи със стотици колони — едната от слънчева кръв, другата от звездно мляко и тъй нататък… а по стените е изрисуван целият свят.