— А как се управлявате? — запита Рансъм. — Тези, които копаят в мините… обичат ли труда си като другите, които рисуват по стените?
— Всички работим в мините; такъв труд трябва да се споделя. Но всеки сам копае каквото му трябва за работа. Че как иначе?
— При нас не е така.
— Тогава сигурно сте много криви работници. Как може един творец да разбере обработката на слънчева кръв, ако сам не слезе в дома на слънчевата кръв и не опознае различните видове, ако не живее дни наред далече от слънчевите лъчи, докато металът се слее с кръвта и сърцето му и се превърне в негова храна, мисъл, напитка?
— При нас слънчевата кръв е много дълбоко, трудно се добива и онези, които я копаят, трябва цял живот да изучават това майсторство.
— А харесва ли им?
— Не ми се вярва… не знам. Трябва да го вършат, защото ако престанат, не получават храна.
Канакаберака сбръчка нос.
— Значи във вашия свят храната не достига?
— Не знам — каза Рансъм. — Често съм искал да науча отговора на този въпрос, но никой не може да ми каже. Нима никой не ви заставя да работите, Канакаберака?
— Нашите женски — отвърна пфифлтригът с тъничко писукане, очевидно близко до земния смях.
— При вас женските повече ли се ценят, отколкото при другите хнау?
— Много повече. Сорновете най-малко се интересуват от своите женски, а ние — най-много.
18.
Рансъм пренощува в дома за гости, който беше истинска къща, построена и богато украсена от пфифлтригите. Удоволствието му поне в това отношение да намери по-човешки условия се уравновесяваше от неудобството, което въпреки всичките си доводи изпитваше в това затворено пространство, изпълнено с множество малакандриански същества. Бяха представени и трите разумни вида. Те сякаш не се смущаваха едно от друго, макар че възникваха противоречия, каквито могат да се срещнат във всяко железопътно купе на Земята — например сорновете намираха помещението за прекалено горещо, а пфифлтригите смятаха, че е твърде студено. През тази нощ Рансъм узна за веселието на местните жители и звуците, чрез които го изразяват, много повече, отколкото през целия си престой на Малакандра. Досега почти всичките му разговори бяха засягали сериозни въпроси. Изглежда, веселото настроение се пораждаше най-вече от срещата на различни видове хнау. Шегите и на трите народа се оказаха еднакво неразбираеми за него. Стори му се, че забелязва разлики — сорновете рядко стигаха по-далеч от иронията, докато хросите се увличаха в приумици и фантазии, а пфифлтригите бяха язвителни и ругаеха твърде умело — но дори когато разбираше всички думи, не успяваше да схване смисъла. Скоро отиде да си легне.
Събуди се още в ранни зори, по онова време, когато земният селянин отива да издои кравите. Отначало не разбра какво го е събудило. Помещението беше безмълвно, пусто и сумрачно. Канеше се отново да заспи, когато близо до него се раздаде тънък, звънящ глас:
— Оярса те вика.
Седна и се огледа. Не видя никого, но гласът повтори:
— Оярса те вика.
Главата му постепенно се избистри от дрямката и той разбра, че в спалнята има елдил. Не изпита страх, но докато послушно ставаше и се обличаше, усети колко забързано бие сърцето му. Мислеше не толкова за невидимото същество до себе си, колкото за предстоящия разговор. Отдавна бе прогонил старите страхове, че ще срещне някакво чудовище или идол — сега се чувстваше напрегнат както много отдавна, в утрото преди матурата. Би дал какво ли не за чаша хубав чай.
Домът беше празен. Рансъм излезе. От езерото се издигаха синкави изпарения и небето сияеше над зъберите по източната стена на каньона; оставаха само минути до изгрев слънце. Въздухът все още беше много студен, по ниската растителност се стичаше роса и в целия пейзаж имаше нещо необичайно — тишината, както осъзна след малко. Гласовете на елдилите бяха замлъкнали, изчезнала бе плетеницата от танцуващи светлинки и сенки. Без някой да му е казал, той разбра, че трябва да тръгне към гората на върха. Когато наближи, забеляза с лека тревога, че алеята между монолитите е изпълнена с малакандриански същества, застинали неподвижно и безмълвно. Подредени от двете страни, всички те седяха или клечаха в зависимост от телесните си особености. Не смееше да спре, затова продължи бавно и неуверено през безмилостното изпитание на тези нечовешки, немигащи очи. Когато достигна самия връх и средата на алеята, където се издигаха най-високите монолити, той спря — по късно така и не успя да си спомни дали така му бе казал гласът на някой елдил или сам се бе досетил. Не седна, защото земята беше студена и влажна, а и не знаеше дали ще е благоприлично. Остана прав и неподвижен като на парад. Всички същества го гледаха, без да издават нито звук.