Постепенно той забеляза, че наоколо е пълно с елдили. Светлинките, или по-скоро намеците за светлинки, които вчера се рееха из целия остров, сега бяха събрани тук и не помръдваха, или трептяха съвсем слабо. Слънцето вече бе изгряло, но никой не нарушаваше тишината. Когато вдигна глава да види първите бледи лъчи над монолитите, той внезапно откри, че въздухът там е изпълнен с много повече светлина, отколко пращаше изгревът — различна, елдилска светлина. Те се тълпяха не само по земята, но и в небето; видимите малакандрианци бяха само нищожна част от безмълвното съдилище, което го обкръжаваше. Когато настанеше неговият час, щеше да защитава своята кауза пред хиляди или милиони — застанали редица подир редица наоколо и редица над редица в небесата, тези същества, невидели още човек и сами невидими за човека, очакваха делото да започне. Той облиза пресъхналите си устни и се запита дали ще съумее да говори, когато му наредят. После му мина през ум, че може би тъкмо това — очакването и безмълвните погледи — е истинският съд; може би в момента без сам да съзнава им казваше всичко, което искат да знаят. Но ето че след време — много дълго време — се чу шум от раздвижване. Всички видими същества в гората се изправяха на крака и още по-смълчани заставаха неподвижно с приведени глави; и Рансъм видя (ако това можеше да се нарече виждане), че Оярса се задава между двете дълги редици от изваяни камъни. Отчасти го разбра по лицата на малакандрианците, докато техният повелител минаваше край тях; отчасти видя — не можеше да отрече това — самия Оярса. Никога не намери думи, за да изкаже какво е видял. Нещо като едва доловим шепот на светлината — не, още по-малко, просто едно нищожно отслабване на сенките — шестваше по неравната ниска растителност; или по-скоро някаква промяна в самия вид на почвата, прекалено неусетна, за да й се даде име на езика на петте сетива, бавно напредваше към него. Като мълчание из препълнена зала, като неуловима прохлада в зноен ден, като мимолетен спомен за отдавна забравен звук или аромат, като всичко най-тихо, най-дребно и най-неуловимо в природата, Оярса мина между своите поданици, приближи се и спря насред Мелдилорн, само на десет метра от човека. Рансъм усети как по жилите му пробягва тръпка и невидими иглички докосват пръстите му, сякаш наблизо играеха мълнии; имаше чувството, че сърцето и тялото му се превръщат във вода.
Оярса заговори с най-нечовешкия глас, който Рансъм някога бе чувал — нежен и привидно далечен; непоклатим; както по-късно каза на Рансъм един хрос: „глас без кръв в него. Тяхната кръв е от светлина“. Сами по себе си думите не бяха страшни.
— От какво се боиш, Рансъм от Тулкандра?
— От теб, Оярса, защото не си като мен и не мога да те видя.
— Това не са сериозни причини — изрече гласът. — Ти също не си като мен и макар да те виждам, образът ти е съвсем неясен. Но не мисли, че сме чак толкова различни. И двамата сме подобия на Малелдил. Не това е причината.
Рансъм премълча.
— Ти започна да се боиш от мен още преди да стъпиш на моя свят. А от тогава насам непрекъснато бягаш. Моите служители видяха страха ти, когато беше в кораба сред небето. Макар че не разбират езика ви, те видяха, че събратята ти се отнасят зле с теб. Тогава изпратих хнакра, за да те освободя от двамата и да видя дали ще дойдеш при мен по своя воля. Но ти се укри между хросите и макар че ти казаха да дойдеш, не пожела да го сториш. Сетне пратих елдила си да те повика, но ти пак не пожела да дойдеш. Накрая твоите собствени събратя те прогониха насам и бе пролята кръвта на хнау.
— Не разбирам, Оярса. Да не би да искаш да кажеш, че ти си ме повикал от Тулкандра?
— Да. Не ти ли казаха другите двама? Защо дойде с тях, ако не си искал да отговориш на моя зов? Моите служители не разбраха какво си говорите в кораба.
— Твоите служители… не разбирам.
— Питай спокойно — каза гласът.
— Имаш ли служители в небето?
— А къде другаде? Друго място няма.
— Но ти, Оярса, си на Малакандра също като мен.
— Както всички останали светове, Малакандра плава из небесата. И аз съвсем не съм „тук“ като теб, Рансъм от Тулкандра. Съществата от твоя вид трябва да паднат от небето, за да достигнат един свят; за нас световете са само частица от небето. Но не се мъчи да го разбереш сега. Стига ти да знаеш, че и в момента аз и моите слуги сме в небето; както сега са около теб, така бяха и в кораба.