— Така е, Оярса. Кривите същества са пълни със страхове. Но сега съм тук и чакам да чуя твоята воля.
— Исках да питам две неща за твоя народ. Най-напред трябва да узная защо идвате тук — това е част от задълженията ми към този свят. И второ, искам да ми разкажеш за Тулкандра и за странните битки на Малелдил срещу Кривия; както вече казах, бихме желали да чуем повече за това.
— На първия ти въпрос, Оярса, ще отговоря, че дойдох тук, понеже ме принудиха. От другите двама единият не желае нищо, освен слънчева кръв, защото в нашия свят може да я размени за сила и удоволствия. Но другият ви мисли злото. Според мен той би унищожил всички твои народи, за да освободи място за нашия; после би сторил същото и на други светове. Мисля, че той иска нашият вид да трае вечно и се надява да прескачаме от свят на свят… щом едно слънце изгасне, да отидем при друго… или нещо подобно.
— Да не би да е наранен в главата?
— Не знам. Може би не описвам мислите му както трябва. Той е по-учен от мен.
— Смята ли, че може да отиде на големите светове? Смята ли, че Малелдил иска някой народ да съществува вечно?
— Той изобщо не знае за Малелдил. Но едно е сигурно, Оярса — че замисля зло за вашия свят. Повече не бива да позволяваш на нашия народ да идва насам. Ако можеш да го предотвратиш само като убиеш и трима ни, няма да споря.
— Ако бяхте от моите народи, Рансъм, щях да убия двамата още сега, а тебе малко по-късно; защото те са безнадеждно криви, а ти, щом станеш малко по-храбър, ще бъдеш готов да отидеш при Малелдил. Но моята власт е само над този свят. Страшно е да убиеш чужд хнау. А и не ще бъде потребно.
— Те са силни, Оярса, могат да хвърлят смърт на много километри и да пращат убийствен въздух срещу враговете си.
— Преди да пристигнат на Малакандра, още докато са в небето, най-слабият от моите служители може да докосне кораба им и да го превърне в тяло с други движения — за вас то изобщо няма да бъде тяло. Бъди уверен, че вече никой от твоя народ няма да дойде тук, без да съм го поканил. Но стига толкова. Сега ми разкажи за Тулкандра. Разкажи всичко. Не знаем нищо за нея от онзи ден, когато Кривия рухна във въздуха на вашия свят, наранен жестоко в самата светлина на светлината си. Но защо се боиш отново?
— Боя се от дължините на времето, Оярса… или пък не съм те разбрал. Не каза ли, че това е станало още преди на Тулкандра да се появи живот?
— Да.
— А ти, Оярса? Ти си живял… ами онази картина върху камъка, в която студът убива всичко живо из харандрата? Нима това е изображение на нещо станало още преди началото на моя свят?
— Виждам, че все пак си истински хнау — каза гласът. — Разбира се, нито един камък, който тогава е докосвал въздуха, не би останал камък до днес. Изображението се е изронвало и е било повтаряно повече пъти, отколкото са елдилите над нас. Но повторенията са верни. По този начин виждаш картина, завършена още когато твоят свят е бил сътворен само наполовина. Но не мисли за тези неща. Ние имаме правило никога да не разговаряме с хнау за размери и числа — дори и със сорновете. Вие не разбирате и това ви кара да се прекланяте пред дреболии, а истинското величие да отминавате. Хайде, разкажи ми какво е вършил Малелдил на Тулкандра.
— Според нашите легенди… — започна Рансъм.
Но в този момент неочаквана глъчка наруши тържествения покой на събранието. Откъм лодката се задаваше голяма група, едва ли не шествие. Доколкото успя да различи Рансъм, в нея имаше само хроси и те сякаш носеха нещо.
19.
Когато шествието наближи, Рансъм видя, че най-отпред хросите носят три товара с издължена и тясна форма. Крепяха ги върху главите си на групи по четирима. След тях идваха мнозина други, въоръжени с харпуни и явно охраняващи две същества, които му се сториха непознати. Когато навлязоха между двата най-високи монолита, светлината падаше иззад тях. Още не бе виждал толкова дребни същества на Малакандра. Предположи, че са двуноги, макар долните им крайници да бяха толкова дебели и тумбести, че се чудеше дали да ги нарече крака. Нагоре телата ставаха малко по-тесни, отколкото долу, което им придаваше леко крушовидна форма; главите пък не бяха нито кръгли като на хросите, нито издължени като на сорновете, а почти четвъртити. При всяка стъпка техните тесни, масивни ходила сякаш се впиваха в земята с излишна грубост. Скоро различи и лицата им като пъстра маса от буци и сбръчкана плът, обрамчена с някаква тъмна, чорлава растителност… Изведнъж с някаква неописуема промяна на възприятието той осъзна, че вижда хора. Двамата пленници бяха Уестън и Девайн, а той бе имал невероятната възможност да види за миг човешкото тяло едва ли не през очите на малакандрианците.