Първите от шествието се приближиха на няколко крачки от Оярса и оставиха товара си. Сега Рансъм видя, че това са телата на трима хроси, положени върху носилки от някакъв непознат метал; те лежаха по гръб и очите им не бяха затворени като на земни покойници, а се взираха безметежно към далечния златист покров над гората. В единия от покойниците Рансъм разпозна Хиой; разпозна и брат му Хияхи, който излезе напред и дълбоко се поклони пред Оярса, а след това заговори.
Отначало Рансъм не чу за какво става дума, защото цялото му внимание бе приковано към Уестън и Девайн. Те бяха обезоръжени и зорко пазени от хроси с харпуни в ръцете. Също като Рансъм, двамата не се бяха бръснали от кацането на Малакандра и изглеждаха бледи и изтощени. Уестън стоеше със скръстени ръце и върху лицето му бе застинал малко пресилен израз на отчаяние. Девайн, с ръце в джобовете, явно изгаряше от обида към целия свят. Макар да не им липсваше смелост, двамата очевидно смятаха, че има от какво да се боят. Обкръжени от стражата и залисани в неочакваната гледка, те още не бяха забелязали Рансъм.
Най-после до съзнанието му достигна какво говори братът на Хиой.
— Не се оплаквам за гибелта на тези двама, Оярса, защото когато нападнахме през нощта, хшовеките ужасно се изплашиха. Може да се каже, че това беше лов и двамата загинаха — все едно, че ги е убил хнакра. Но хшовеките убиха Хиой отдалече, с подло оръжие, без да ги е уплашил с каквото и да било. Сега той лежи тук, а беше (не че ми е брат, обаче целият хандрамит го знае) хнакрапунт и велик поет и нашата загуба е тежка.
Оярса проговори за пръв път, откакто бяха пристигнали пленниците.
— Защо убихте моя хнау? — запита той.
Уестън и Девайн трескаво се огледаха наоколо, търсейки кой говори.
— Божичко! — възкликна Девайн на английски. — Само не ми казвай, че имат високоговорител.
— Някой говори с корема си — отвърна Уестън с дрезгав шепот. — Доста разпространен трик сред диваците. Жрецът или шаманът се прави, че изпада в транс и после разиграва комедията. Номерът е да определиш шамана и да се обръщаш само към него, независимо откъде идва гласът; така го изкарваш от равновесие и показваш, че номерът няма да мине. Виждаш ли някое от тия страшилища да е изпаднало в транс? По дяволите… открих го.
Трябва да се признае, че Уестън беше надарен с изключителна наблюдателност — сред цялото множество той успя да открие единственото същество, което не стоеше изправено в поза на преклонение и очакване. Това се оказа един престарял хрос недалече от него. Съществото клечеше със затворени очи. Като пристъпи напред, Уестън зае предизвикателна поза и гръмко се провикна (познанията му за езика бяха съвсем оскъдни):
— Защо вие взима наши бум-бам? Ние много сърди на вас. Ние не страхува.
Според хипотезата на Уестън този начин на действие трябваше дълбоко да впечатли публиката. За жалост никой наоколо не споделяше неговата теория за поведението на стария хрос. Хросът — добре познат на всички, включително и на Рансъм — не бе дошъл с траурното шествие. Стоеше тук още от разсъмване. В никакъв случай не би могло да се каже, че искаше да прояви неуважение към Оярса; но трябва да се признае, че скоро след началото на церемонията го бе оборила онази слабост, която засяга престарелите хнау от който и да било вид и сега той се наслаждаваше на дълбока, освежаваща дрямка. Докато Уестън крещеше право в лицето му, хросът поразмърда единия си мустак но не отвори очи.
Отново се раздаде гласът на Оярса:
— Защо говориш на него? Аз те питам: защо убихте моя хнау?
— Вие пуска нас, тогава дрън-дрън — изрева Уестън срещу спящия хрос. — Вие мисли ние няма сила, мисли вие прави какво си иска. Не може. Голям главен човек в небе, той праща нас. Вие не прави какво аз казва, той идва, гърми всички вас… Бум! Бам!
— Не знам какво е това бум — изрече гласът. — Но защо убихте моя хнау?
— Кажи, че е станало без да искаме — прошепна Девайн на английски.
— Вече ти обясних — отвърна Уестън на същия език. — Ти не знаеш как да се държиш с туземците. Усетят ли, че отстъпваме, веднага ще ни прережат гърлата. Има само един начин — да ги сплашим.
— Добре де! Разигравай си цирка — промърмори Девайн. Очевидно бе почнал да губи вяра в съдружника си.
Уестън се изкашля и отново кресна срещу стария хрос:
— Ние убива него. Показва какво може прави. Кой не слуша нас — бум! бам! — убива него като този. Вие прави какво ние казва, ние дава вас много хубави неща. Виж! Виж!
За ужасно притеснение на Рансъм, Уестън измъкна от джоба си гердан от шарени мъниста и започна да го подрусва пред лицата на стражата, като се въртеше бавно и повтаряше: