— Хубав, хубав! Виж! Виж!
Резултатът от това начинание се оказа далеч по-бурен, отколкото би предположил дори самият Уестън. Човешко ухо никога не бе чувало толкова гръмотевичен взрив от звуци — джафкане на хроси, писукане на пфифлтриги и тътнещ рев на сорнове — като този, който раздра покоя на това свещено място и отекна от далечните планински стени. Даже из въздуха над главите им се раздаде едва доловимият звън на елдилски гласове. За своя чест Уестън пребледня, но не загуби кураж.
— Вие не реве срещу мен — викна той с всички сили. — Не мъчи прави мене страхува. Аз не страхува от вас.
— Прости на моя народ — изрече Оярса и дори неговият глас беше леко променен, — но никой не ревеше срещу теб. Само се смееха.
Ала Уестън не познаваше малакандрианското название на смеха; всъщност тази дума не му беше много ясна на който и да било език. Хапейки устни от унижение, Рансъм мислено се молеше експериментът с мънистата да е задоволил физика; уви, не познаваше Уестън. Последният забеляза, че шумът е стихнал. Знаеше, че следва желязното правило за укротяване на туземци: първо страх, после подкуп; а не беше човек, който се отчайва от един-два неуспеха. Когато отново започна да се върти като пумпал в забавен кадър, бършейки потта от челото си с лява ръка и старателно размахвайки гердана с дясната, дружният рев от гърлата на зрителите заглуши всичко, което се опитваше да каже; Рансъм обаче виждаше мърдащите му устни и не се съмняваше, че пак повтаря: „Хубав, хубав!“. Внезапно смехът стана още по-оглушителен. Изглежда, самата съдба се бе опълчила срещу Уестън. В неговия високо интелектуален мозък бяха почнали да се надигат смътни спомени за усилията, положени преди много години, за да развесели невръстната си племенница. Извил глава настрани, той приклякваше и подрипваше в някакво нескопосно подобие на танц; личеше, че здравата се е разпалил. Рансъм не го чуваше какво казва, но трябва да беше: „Гъди-гъди-гъди“.
Само дълбокото изтощение на великия физик прекрати неговия експеримент — най-успешният от този род, правен някога на Малакандра — а заедно с това и възторжената глъчка на публиката. Когато настана тишина, Рансъм чу Девайн да казва на английски:
— За Бога, Уестън, престани да се правиш на палячо. Не виждаш ли, че няма да стане?
— Да, май наистина не става — призна Уестън — и съм склонен да мисля, че са по-глупави, отколкото предполагахме. Какво ще речеш, дали да не опитам само още веднъж… или искаш ти да опиташ?
— О, по дяволите — изръмжа Девайн, после обърна гръб на своя съдружник, тръшна се на земята, извади табакерата си и запали цигара.
— Ще го дам на шамана — каза Уестън в краткото затишие, предизвикано от загадъчната постъпка на Девайн.
Преди някой да го спре, той прекрачи напред и се опита да надене мънистения гердан върху шията на престарелия хрос. Главата на хроса обаче се оказа прекалено голяма за тази операция и герданът само се намести на челото му като коронка, леко килната над едното око. Хросът леко размърда глава като куче, тормозено от мухи, тихичко изсумтя и продължи да спи.
Този път гласът на Оярса се обърна към Рансъм:
— Да не би събратята ти да са наранени в главите, Рансъм от Тулкандра? Или толкова се боят, че не могат да отговорят на въпросите?
— Според мен, Оярса — отвърна Рансъм, — те не вярват, че си тук. Освен това мислят, че всички тези хнау са като… като съвсем невръстни. Дебелият хшовек се мъчи да ги уплаши, а после да ги зарадва с подаръци.
Чувайки гласа му, двамата пленници рязко се завъртяха. Преди Уестън да заговори, Рансъм побърза да го прекъсне на английски:
— Слушай, Уестън. Това не е трик. Тук, в средата наистина има същество — ако се вгледаш внимателно, ще забележиш светлина или нещо подобно. И то е разумно поне колкото човек — изглежда, че живее безкрайно дълго. Престани да се държиш с него като с дете и отговаряй на въпросите. А ако искаш моя съвет, казвай само истината и недей да се перчиш.
— Е, поне им е стигнал умът колкото да те преметнат — изръмжа Уестън.
Но когато отново се обърна към спящия хрос — желанието да събуди предполагаемия шаман почваше да се превръща в мания — гласът му вече бе леко променен.
— Ние съжалява, че убил него — заяви Уестън, сочейки към Хиой. — Нямало убива. Сорнове казал ние води човек, дава него твоя голяма глава. Той (енергичен жест към Рансъм) идва с нас. Той много крив човек, бяга, не прави като нас какво казва сорнове. И ние бяга, иска връща него при сорнове, нека той прави какво казва ние и какво казва сорнове, разбира? Той не дава. Бяга, бяга, бяга. Ние бяга след него. Вижда голям черен, мисли той убива нас, ние убива него. Бум! Бам! Все заради крив човек. Той не бяга, той добър, ние не бяга след него, не убива голям черен, разбира? Ти взима крив човек — крив човек само неприятност — ти държи него, пуска нас. Той страхува от теб, ние не страхува. Слушай…