В този момент с непрестанния си рев срещу лицето на хроса Уестън най-сетне предизвика ефекта, за който се бореше толкова отдавна. Съществото отвори очи и с кротко объркване се вторачи насреща му. После, осъзнавайки постепенно цялата непристойност на своето поведение, бавно стана, поклони се почтително на Оярса и закуцука надолу през тълпата, без да усеща гердана преметнат над дясното му ухо и око. Уестън остана да гледа след него със зяпнала уста, докато горските стъбла скриха отдалечаващата се фигура.
Най-сетне Оярса наруши тишината:
— Достатъчно се посмяхме, време е да чуем верните отговори на нашите въпроси. Нещо не е наред с главата ти, хнау от Тулкандра. В нея има прекалено много кръв. Тук ли е Фирикитекила?
— Тук съм, Оярса — отвърна един пфифлтриг.
— Имаш ли в резервоарите изстудена вода?
— Да, Оярса.
— Щом е тъй, отведете дебелия хнау в дома за гости и облейте главата му със студена вода. Много пъти и с много вода. После го доведете обратно. А аз в това време аз ще се погрижа за моите мъртви хроси.
Уестън не разбра какво точно казва гласът — всъщност все още се мъчеше да разбере откъде точно идва — но изпадна в ужас, когато изведнъж мощните ръце на хросите го сграбчиха и го помъкнаха нанякъде. Рансъм охотно би му подвикнал няколко утешителни думи, но Уестън крещеше толкова силно, че нямаше да го чуе. Сега смесваше малакандрианския с английски и последното, което чу Рансъм, бе изтъняващ писък:
— Плаща за това… Бум! Бам!… Рансъм, за Бога… Рансъм! Рансъм!
— А сега — каза Оярса, когато отново се възцари тишина, — нека се погрижим за моите мъртви хнау.
При тия думи десет хроси се подредиха около носилките. Вдигнаха глави като по сигнал (макар че Рансъм не забеляза нищо подобно) и започнаха да пеят.
При запознанството с някое ново изкуство за всекиго идва момент, когато неизвестното досега сякаш леко приповдига крайчеца на завесата пред своята загадка и разкрива късче от необятните си възможности сред взрив от наслада, недостъпна за бъдещото, далеч по-пълно разбиране. За Рансъм бе настанал именно този миг в опознаването на малакандрианската песен. Най-напред той откри, че нейните ритми се градят върху кръв, различна от неговата, върху по-буен сърдечен ритъм и по жарка телесна топлина. Чрез познанията си за тези същества и обичта си към тях, той започна, макар и отчасти, да чува с техния слух. Чувство за огромни маси, летящи с фантастични скорости, за танцуващи великани, за вечно утешавана и неутешима скръб, за нещо неизвестно и все пак познато отколе — всичко това се разбуди в него още от първите басови звуци на погребалната песен и накара духа му да се преклони, сякаш отпред се разтваряха райските порти.
— Нека си тръгне оттук — пееха те. — Нека си тръгне, нека се разтвори и вече да не е тяло. Пуснете го, оставете го, нежно пуснете като камък от пръсти над стихнало езеро. Нека пада, слиза, потъва. Мине ли повърхността, няма различия, няма слоеве във водата, що отстъпва надолу и все надолу; всичко е цяло и ненаранено в тази прегръдка. Нека пътува; вече не ще се завърне. Нека слиза; хнау се издига от него. Това е втори живот, ново начало. Отвори се, о, пъстър свят без тегло и без бряг. Ти си втори, по-хубав; този е пръв и безсилен. Някога световете бяха горещи отвътре и раждаха живот, но само бледи растения, мрачни растения. Виждаме днес как децата им раснат скрити от слънце, в кътчета тъмни. Сетне небето създаде други светове; катерачи, гори пъстрокоси, нежни цветя. Първо бяха най-мрачните, сетне най-ярките. Първо рожбите на света, сетне слънчеви рожби.
Само толкова успя да си припомни и преведе по-късно. Когато песента свърши, Оярса каза:
— Нека разпръснем движенията, които бяха техни тела. Тъй Малелдил ще разпръсне световете, когато първите и безсилните се изтощят.
Той направи знак на един от пфифлтригите, който веднага стана и се приближи до телата. Продължавайки да пеят съвсем тихо, хросите се отдръпнаха на десетина крачки. Пфифлтригът докосна един по един тримата мъртви с някакъв малък предмет, който изглеждаше направен от стъкло или кристал, после се оттегли с грамаден жабешки скок. Ослепителна светлина накара Рансъм да затвори очи и за част от секундата в лицето му лъхна мощен вятър. После отново настана покой и трите носилки вече бяха празни.