— Божичко! — подхвърли Девайн. — На Земята тоя номер цена няма да има. Изцяло решава проблемите на убиеца как да се отърве от трупа, а?
Но Рансъм мислеше за Хиой и не му отговори; а след малко вниманието на всички бе привлечено от завръщането на изтормозения Уестън и неговата стража.
20.
Хросът, който водеше тази процесия, беше крайно добросъвестно същество и веднага започна да обяснява с разтревожен глас:
— Дано да сме сторили добре, Оярса. Обаче не бяхме сигурни. Натопихме главата му в студена вода седем пъти, но на седмия път нещо падна. Помислихме, че е парче от нея, а то се оказа само покритие от кожата на някакво друго същество. После едни от нас рекоха, че със седем потапяния сме изпълнили твоята воля, други рекоха, че не сме. Накрая го натопихме още седем пъти. Дано не сме сбъркали. Когато го вадехме, съществото приказваше много, особено при вторите седем пъти, обаче нищо не разбрахме.
— Много добре сте сторили, Хну — каза Оярса. — Дръпнете се да го видя, защото сега ще разговарям с него.
Стражите се отдръпнаха настрани. Под живителното въздействие на студената вода обичайно бледото лице на Уестън се бе зачервило като презрял домат, а косата му — естествено, неподстригвана след кацането на Малакандра — полепваше по челото на дълги, провиснали кичури. За съжаление сред публиката нямаше познавачи на земната мимика, които да оценят по достойнство изражението му на храбрец, страдащ за велика кауза и готов не само безстрашно да понесе злото, но дори сам да го предизвика. В оправдание на поведението му би било почтено да споменем, че тази сутрин вече бе преживял ужасите на едно предполагаемо мъченичество и позора на четиринайсет принудителни студени душа. Девайн, който го познаваше добре, подвикна на английски:
— Кротувай, Уестън. Тия дяволи могат да цепят атома или нещо подобно. Внимавай какво говориш и недей пак да почваш пак с ония проклети тъпотии.
— Ха! — възкликна Уестън. — И ти ли се лепна за туземците?
— Тишина — изрече гласът на Оярса. — Ти, Дебели, още не си ми разказал нищо за себе си, затова аз ще ти разкажа. В твоя свят сте постигнали голяма мъдрост за телата и чрез нея ти си успял да направиш кораб, който да прекоси небето; но за всичко друго умът ти е като на животно. Когато за пръв път дойде тук, аз те повиках без други намерения, освен да ти окажа почести. Мракът в твоя ум те изпълни със страх. Тъй като мислеше, че ти желая злото, тръгна като животно срещу животно и отвлече този Рансъм. Щеше да го дадеш на злото, от което се боеше. Днес, като го видя тук, пак би ми го дал, за да спасиш живота си, макар още да мислеше, че ще му сторя зло. Това ти е отношението към твоя народ. А какво замисляш на моя, вече знам. Засега уби малцина. Но идваш, за да избиеш всички. За теб няма значение дали едно същество е хнау или не. Отначало си мислех, че това е защото те вълнува само дали съществото има тяло като твоето; но Рансъм е такъв, а ти щеше да го убиеш също тъй безгрижно, както и някого от моите хнау. Не знаех, че Кривия е сторил толкова много зло във вашия свят и все още не го разбирам. Ако беше мой, щях да те лиша от тяло още сега. Не си мисли глупости; чрез моята ръка Малелдил върши и по-големи чудеса, а ако потрябва, мога да те унищожа даже пред прага на собствения ти свят. Но още не съм решил да го сторя. Твой ред е да говориш. Покажи ми дали в мисълта ти има нещо друго, освен страх, смърт и желание.
Уестън извърна глава към Рансъм
— Виждам, че си избрал тъкмо най-критичния миг в историята на човечеството, за да го предадеш — каза той, после се завъртя към гласа. — Аз знае ти убива нас. Аз не страхува. Други идва, прави това наш свят…
Но Девайн вече бе скочил на крака и го прекъсна с отчаян вик:
— Не, не, Оярса. Ти не слуша него. Той много глупав човек, той има сънища. Ние малки хора, иска само хубав слънчев кръв. Ти дава нас много слънчев кръв, ние връща небе, ти вече не вижда нас. Готово, разбира?
— Тишина — изрече Оярса.
Там, откъдето идваше гласът, светлината (ако изобщо можеше да се нарече светлина) трепна едва доловимо и Девайн рухна сгърчен на земята. Когато събра сили да седне, беше задъхан и пребледнял като платно.
— Продължавай — каза Оярса на Уестън.
— Аз не… аз не… — започна Уестън, после яростно изръмжа на английски: — Не мога да изразя на проклетия им език каквото искам да кажа.
— Говори на Рансъм, а той ще го преобърне в нашия език — каза Оярса.
Уестън прие предложението без колебание. Вярваше, че е настанал смъртният му час и твърдо бе решил да изрази онова — почти единственото извън собствената му наука — което имаше да каже. Той се изкашля, изпъчи се, без сам да усети и започна: