Йордан Йовков
Отвъд границата
Има събития и случки, които са знамение на нещо, което се приближава и неизбежно трябва да стане.
През пролетта на 1914 г. се възобновиха железопътните съобщения между Варна и Добрич. Това беше паметно събитие. Една нова граница, която разумът още не можеше да разбере и да повярва, беше пресякла тая железопътна линия. Отдавна вече релсите на юг от Добрич се провличаха из трева и бурен, като мъртви змии. Острият писък на локомотива не събуждаше вече ехото и черната върволица на влаковете не се промъкваше из градините и лозята на Гаази боба. Но тоя ден, за първи път след войната, щеше да дойде първият български влак. Целият град се готвеше да посреща. Линията и без това беше наскоро прокарана, разходките към гарата в празнични дни бяха нещо обикновено п никой не можеше да предположи, че това невинно развлечение на хилядния народ след малко ще се превърне в неудържима и буйна манифестация. Сетиха се за това, но беше вече твърде късно.
На пръв поглед нищо особено нямаше: пристигаше един влак. Но хората, наместо да пълнят бирариите, притискаха се на перона и около гарата, шепнеха си оживено нещо, очите горяха и нетърпеливо поглеждаха на юг. Те познаваха болката на разочарованията и нямаше да бъде чудно, ако се измамят и тоя път. Чакат дълго. Най-после се зачува далечното и тежко бучение по релсите, влакът се показва между цъфналите овошки в лозята и пак се изгубва. Всички пристъпват напред, разговорите утихват, очите се взират повече.
Изведнъж из завоя влакът се показва съвсем близо и наближава гарата. Напред е грамаден локомотив. Всяка машина има нещо, което напомня живо същество, но сега това впечатление като че става материално и осезателно. Локомотивът иде тържествено и доверчиво, окичен със зеленина, в ритмичния шум сякаш дишат здрави и могъщи дробове, в последните бавни движения на лостовете има съзнателно доволство и някаква бодра, радостна усмивка иде от мокрите и лъснати железа. Издига се бяла пара и остро пропищява свирката. И това вече не е обикновеният сигнал, а сърдечният и весел вик на живо същество. Влакът спира сред мъртва тишина. Една врата се отваря и някой слиза на перона: фуражка и униформа, която изведнъж познават, едно лице, което се усмихва на всички. II сега същинска лудост обзема множеството. Ура! Жени н мъже тичат към вагоните, стискат ръцете на кондуктори и спирачи, изпълват купетата, сядат по креслата, говорят едновременно, радват се и плачат като деца. Всичко се разглежда най-внимателно, прочитат се всички надписи. И тия букви, и тия думи, тъй много познати, като че откриват нов и дълбок смисъл. И никой не мисли да си ходи. Искат да ги отстранят. „Не — казват те, — никой не може да ни забрани да стоим тука. Това си е наше, българско е…“ Една голяма и чиста любов се появява стихийно и лудо. И новите завоеватели гледат това, настръхнали и смутени, но безсилни. Може би това са тия редки минути, когато съвестта се събужда и заговорва и в най-престъпните души.
Ние си имахме тогава своите грижи и тая случка има слабо ехо отсам границата. А тя значеше много. Всички грижи, всички желания и интереси, всичкият смисъл на живота там беше се съсредоточил само в тази любов към родината. Враждите се забравиха, задушевно роднинство свърза всички тия хора, които сега еднакво страдаха, еднакво се надяваха и обичаха. Едно ново и сякаш неподозирано досега чувство изпълни душите с мистичната екзалтация на древните религии. Животът си искаше своето. Можеше да се работи и да се говори и за друго, но всякога и във всички случаи, макар предпазливо и тихо, се прошепваше нещо, което огряваше сърцата. Гадаеше се бъдещето, разказваха се случки, които се носеха от уста в уста, като легенди. Това пораждаше надежди и крепеше душите. Не зная дали поне част от тия разкази минаха отсам границата и дали са известни. Но всички, даже и най-наивните от тях, са трогателни страници от хрониката на това жестоко робство.
Много случки, които при други условия биха били най-сстествени и обикновени, сега добиваха особено значение. Името на един човек стана известно в целия край и се украси с ореола на рядко мъченичество: за него твърдяха, че наскоро след окупацията той умрял само от скръб. Животът му, помрачен и злочест, е угаснал постепенно и бавно, както догаря една свещ. Още в първите дни бяха затворени всички училища. Вратите бяха подпечатани. Разказваха за един учител, който една нощ разбил прозореца, влязъл в училището и защо? — Да прибере картата на България и образа на св. св. Кирил и Методия. На новата граница се появява непозната и странна контрабанда: един кннжар, с риск на живота си, прекарва с чували български буквари. „Идат — разказваше той, — идат бащите и ми казват: не искаме техния език. Ние сами ще учим децата си. Донес ни буквари!“ И той пренасяше тая опасна и забранена стока.