Има и още нещо, Албърт. По-късно научих, че доктор Кристиансон не бил истински лекар, не е имал право да практикува! Тук, в Америка. Бил е лекар в Германия. Това също, ме тревожеше. Може би не е искал неприятности, защото не е имал лекарски права. Тази мисъл не ми даваше покой.
— Всичко е наред, татко. Сигурен съм. Не се притеснявай.
Той дойде при мен и ме прегърна. Не беше особено любвеобилен, рядко ме прегръщаше, но тогава ме прегърна така, че ме заболя. После ми обърна гръб и се качи в спалнята с вестника, който обикновено четеше по това време. Опитах се да се съсредоточа върху сложната задача с делене, но след този странен разговор с баща ми, просто не успях. Не можах да реша дори по-лесните.
Така разбрах защо през целия си живот изпитвам чувството, че в мен или живеят двама души, или аз просто не съществувам. И това чувство е родено от моето съзнание, а не от моето тяло. Продължих да мисля върху разказа на татко и да го съпоставям с онова, което вече знаех подсъзнателно. Знаех, че съм имал близнак, а не близначка. Вече си имах сестра и усещането бе съвсем различно.
Започнах да си играя с брат си първо в сънищата си, после се превърнах в него, сякаш в един и същи момент двамата ставахме едно цяло, с тази разлика, че аз бях жив, а той — не. Най-странното бе, че аз можех да съм мъртъв в сънищата си по същия начин, както в тях той бе жив и реален, но не съвсем. За мен брат ми бе по-скоро идея. Знам, че за него аз също бях идея.
Бяхме заедно от самото начало, преди още да се родим. Бяхме едно цяло, което не може да бъде разделено. Знаехме, че сме двама, но все още бяхме един. Плувахме в топлина, която взаимно споделяхме.
Знаехме, че ще се родим. Уилям знаеше, че само един от двама ни ще оживее, и ми го каза. Общувахме мислено, а не чрез думи; никой от нас не помнеше време, когато да сме били разделени, но и двамата съзнавахме, че някъде, в друго време и на друго място, неизвестно как, сме били някой друг, след което отново сме станали себе си. По някакъв странен начин това ни се струваше напълно естествено. Знаехме какво сме били и знаехме поне донякъде какво ще бъдем. Това бе откъслечно, а не същинско знание. Бих го нарекъл по-скоро усещане, сякаш душите ни бяха свързани.
Според Уилям такава бе съдбата ни този път — двамата да живеем в едно тяло. Съществувахме в това временно състояние в очакване на раждането, едновременно разделени и съединени в едно; родяхме ли се, всичко можеше да бъде загубено и двете ни души щяха да бъдат заключени в един живот, в който нямаше да имаме друг избор, освен да го изживеем.
Не знаехме кое от двете ни тела ще се появи на бял свят, кое ще бъде принудено да живее. Всеки от нас искаше изборът да падне върху другия. Идеята за смъртта, за края на живота изобщо не ни вълнуваше, за нас това бе завой, нов път, по който душата поема. Познавахме само онзи вид съществуване, който продължавахме донякъде да споделяме; то ни се струваше безкрайно и не знаехме кой знае колко за онова, което наричахме „живот навън“. Знаехме обаче как ще ни кръстят, когато се родим. Щяхме да се казваме Албърт и Уилям.
Накрая, когато нещата започваха да си идват на мястото, Уилям се съгласи да поеме тежестта да бъде роден. Не съм сигурен дали съзнаваше, че там, навън, лекарят не бе сигурен дали сме двама или само един; беше важно за нас, но не му придавахме прекомерно значение.
Един от проблемите бе, че майка ни бе прекалено млада, прекалено дребничка и крехка. Условията на раждане по онова време можеха да бъдат определени в най-добрия случай като „примитивни“, а знаехме, че няма да бъдем родени в ситуация, която може да бъде наречена „най-добра“. Лекарят бе решил да заложи на Уилям, да даде шанс именно на него, защото бе по-здрав, по-силен, по-удобно разположен в утробата. Наложеше ли се да спасява живота на Уилям или на майка ни, щеше да пожертва Албърт.
Не ни бе писано това да се случи. По време на самото раждане чух Уилям да ми казва, докато излизаше навън, че сме сгрешили, че той няма да оцелее. Нещо не бяхме разбрали; Уилям нямаше да го бъде, поне не този път.
Последният ми спомен от този сън е силна болка, усещане за студ и светлина, издърпване и извиване, поемане на дъх… така за добро или за зло се озовах навън. Много по-късно научих, че лекарят трябвало да разреже корема на майка ми, за да се родя и аз, след като Уилям вече бил излязъл. Брат ми се родил „мъртъв“, както наричаме това състояние, задушен от собствената си пъпна връв. Мама едва не умряла по време на раждането. Онзи лекар сигурно е съжалил, че не си е останал в Германия. Родих се, съдирайки се от плач по брат ми Уилям, по съществуване, което очаквахме да водим; в същото време аз необратимо навлизах в новия си живот, заключен в едно тяло.