Трудно ми е да обясня тези преживявания по начин, който да накара другите да ми повярват, да ги приемат за достоверни. Зная обаче, че затворя ли очи, мога да се откъсна от този живот и да се пренеса там, в миналото, и всичко това се случва по-ясно от всеки спомен, по-завършено от всеки сън и по-фантастично от всяка фантазия. Не зная защо съм получил подобен дар на познание, ала той е не само началото, но и фокусът на новия ми живот. В мен живеят двама души, единият занаятчия, човек, който работи с ръцете си, художник, чиито очи виждат онова, което остава скрито за останалите. Другият е сладкодумен разказвач на сънища, които споделя. Частица от Уилям ме съпътства навсякъде и по всяко време. Тялото си е мое, но душите ни споделят едно съществуване. Една половина от мен подхранва другата; уж сме едно цяло, но двете половини остават разделени като в своеобразно забавено сливане.
Първият истински спомен, който аз (ние) имам (имаме) извън нашия сън е когато семейството ни се премести в новата ни къща на Стоунхърст Хилс. Тогава бях на пет години. Беше ми се родила сестра, която по това време бе на две. През първите години не й обръщах никакво внимание, все едно изобщо не съществуваше. Опитах се да установя с нея същия контакт, който имах с Уилям, но не се получи. Уилям ме предупреждаваше, че това не е по силите ни. Промених отношението си към нея чак когато сестра ми — казваше се Джийн — едва не умря от пневмония. Сякаш тя бе пропътувала разстоянието до мястото, на което продължаваше да живее сърцето ми, и се бе върнала.
Майка ми е разказвала историята за това как Джийн ни е напуснала, ала се е върнала. Чувал съм я безброй пъти, но имам свои собствени спомени за случилото се, които се смесват с нейните.
Беше зима, навършваше се точно една година, откакто се бяхме нанесли в новата ни къща. Сестра ми дълго боледуваше. Майка ми плачеше; облече ми дебели дрехи и ме остави навън, на верандата. Не изпитвах самота, защото имах Уилям, но, от друга страна, Уилям не ми бе достатъчен. На верандата имаше вратичка, разположена точно пред стъпалата. Беше студено. Никога не ме бяха оставяли на верандата в такъв студ, идеше ми да заплача. У нас дойде човек с черна чанта. Не заплаках. Знаех, че сестра ми е болна, много болна. Щеше ли да отиде при Уилям и да ме остави сам, или щеше да бъде, неизвестно как, и с двама ни едновременно? Надникнах през прозореца на входната врата, но не видях никого. Чувах обаче майка да плаче на горния етаж.
След време, когато вече бях голям, тя ми разказа какво се е случило. Лекарят се опитал да възстанови дишането на сестра ми, но не успял. Натискал гърдите й. Сестра ми кашляла ли кашляла, но така и не успявала да си поеме дъх и да задиша отново. Лекарят дълго време преслушвал сърцето и накрая заявил на мама, че момичето е мъртво.
Майка ми не искала, не можела да повярва. Грабнала Джийн от леглото и я понесла из стаята, тичала, викала, прегръщала я, опитвала се да прогони смъртта и да върне живота в нея. Лекарят вървял подире й. Ненадейно Джийн се изкашляла веднъж и изплюла кървава слуз и слюнка. Сетне задишала дълбоко. Лекарят измъкнал сестра ми от ръцете на мама. Върнал я в леглото. Майка ми казваше, че Джийн дишала така, все едно спи и хърка. Лекарят я преслушал отново. Дал й лекарства. Бил й инжекция. Пратил майка ми да донесе бутилки с топла вода.
Когато мама се върнала, той й казал, че няма представа как, но Джийн е успяла да преодолее кризата, все още имала висока температура, но вече дишала по-спокойно. Покрил с голямо парче марля кървавата слюнка, която Джийн изплюла на пода на спалнята. Всичко това се случило в стаята откъм улицата, където бе спалнята на моите родители; бяха взели Джийн при себе си веднага щом тя се разболя.
Измина месец, преди Джийн да стане от леглото. През цялото време се чувстваше ужасно отпаднала. Беше си все така слабичка и бледа и не се промени дори когато порасна достатъчно, та да тръгне на училище. Майка ми често говореше колко слаби били дробовете й и как изпаднала в клинична смърт, но се върнала сред нас. Аз знаех, че Джийн е умряла, защото тъкмо в този момент започнах да осъзнавам нейното присъствие, да долавям, че тя е с нас, и Уилям се съгласи с мен. Каза, че има неща, за които още не знам, но ще разбера след време. Това е единственият случай, в който скри нещо от мен и нямах представа защо. Сънищата ми обаче продължиха и разбирах, че няма да свършат скоро. Именно Уилям предложи да разкажа за тях на баща си. Предполагам, че трябва да кажа „баща ни“, защото след като Уилям е мой брат, той е и син на моя баща.