Четвърта глава
Бях на осем, а Джийн на пет, когато чичо Бил дойде да живее у нас. Остана у дома почти три години. През това време двамата с Джийн спяхме в едно легло в малката спалня откъм задния двор. Когато се сгушвахме и заспивахме, аз се чувствах по същия начин, както с брат ми, преди да се родя. Хубави времена бяха. Чичо Бил спеше в предишната ми стая. Имаше си ключ и щом излезеше, заключваше вратата, а върнеше ли се, отключваше я. Все едно имаше своя собствена къща вътре в нашата. Понякога отидеше ли до банята или някъде другаде, оставяше вратата отворена и аз надниквах вътре, припомняйки си времето, когато стаята беше моя. В нея вече не миришеше на деца, а на възрастни, също и на алкохол, а леглото винаги изглеждаше така, сякаш чичо Бил е спал върху завивките или пък изобщо не е спал.
Три години по-късно, веднага след една Коледа, чичо Бил се изнесе и аз се върнах в стаята си. Отново си беше моя.
Именно тогава в тази стая, в която имаше само едно голямо легло и едно бюро, което чичо Бил ми бе оставил, открих килерчето, скрито зад таблата на леглото.
В началото само наблюдавах вратата. Преставях си, че това е вход към същински тунел, който минава през стените на цялата къща и дори може би стига до съседните къщи, може би образува лабиринт, който ми напомняше донякъде къщата на баба и дядо. Лежах си в леглото малко преди да заспя, а понякога дори се будех през нощта и си въобразявах, че чувам зад стените да се движат мънички човечета. Сетне килерът се появи в сънищата ми, в онези сънища, които споделях с Уилям. Той ме караше да отворя вратата, ала аз все се страхувах. Представа си нямам защо, но се страхувах. Зная обаче, че Уилям изобщо не се боеше. И все ме подтикваше да отворя килера. С течение на времето започвахме да мислим по все по-различен начин.
Измина може би около месец, преди да събера кураж и да отворя вратата. Бях на единайсет. Сложих кърпи под краката на леглото, за да го плъзна и да го преместя по-лесно. Започнах да бутам и то се отмести от стената. Опитах се да го направя, без да вдигам шум.
Заобиколих леглото и натиснах дръжката на вратата. Тя не беше заключена и веднага се открехна. Отворих я бавно. Бях толкова уплашен, че ми идеше да я блъсна и никога повече да не я отворя. Усещах Уилям в съзнанието си, в духа си. Нямам представа защо толкова много искаше да отворя вратата; знам, че трябваше да видим, да разберем какво има вътре, а той не можеше да отвори вратата, само аз можех да го направя, защото Уилям беше безплътен.
Завъртях валчестата дръжка и бавно отворих вратата; нямах представа какво да очаквам. Видях дъски, между които прозираше мазилка. Килерът не беше голям и никой не можеше да се побере вътре, дори Джийн. Имаше и тръби, големи и малки, ала помещението беше празно. Бях доволен от това, но усещах, че Уилям е разочарован. Е, не много, сякаш винаги е знаел какво ще открия вътре.
Затворих внимателно вратата и избутах леглото на мястото му. От една страна, бях щастлив да открия, че в килера няма никого и нищо, от което да се страхувам, но, от друга, имах чувството, че съм загубил нещо. Единствено радостта на Уилям от тази авантюра ме възпираше да изпитам разочарование.
Не преставах да мисля обаче какво ли би могло да има вътре и дори започнах да си фантазирам какво ли бих искал да открия там. Не ми беше трудно да си представям едно или друго, защото това бе идеалното място за тайните ни игри с Уилям. Не мисля, че сам привеждах в действие подобни планове.
Малко по-надолу по Лонг Лейн имаше магазинче, в което продаваха играчки и всевъзможни други стоки. Наричаше се „При Джозефин“ и тя предлагаше галантерия, кинкалерия, дори вълнена прежда. Имаше и пособия за рисуване — пастели, кутии с бои, четки… Отидох в магазина и започвах да разглеждам рафтовете. Често го правех, нищо, че нямах пари да си купя каквото и да било. Джозефин, която бе едновременно собственичка и продавачка, нямаше нищо против.
И този път нямах пари, но от по-задните рафтове откраднах няколко боички и една четка плюс цветен пластилин. Много бях уплашен, защото никога през живота си не бях крал. Изминаха близо шест месеца, преди да събера достатъчно кураж и пари, за да се върна и да призная на Джозефин какво съм направил и да си платя откраднатото. Тя ми каза, че ме е подозирала, но не била сигурна. Предупреди ме да не се повтаря, защото следващия път щяла да извика полицията. Не се уплаших. Мисля, че Джозефин държеше магазинчето ей така, за да има какво да прави, за да се среща с хора, с деца, а не заради парите. Май нямаше свое семейство.