Един ден отворих вратата на килера, за да си поиграя с моите човечета и да ги разположа по новите им места, съгласно историята, която бях съчинил. Всички до едно бяха преместени! Нито едно не стоеше, където исках, но местата, които бяха заели, изглеждаха съвсем логични. Бяха се преместили там, където трябва!
Затворих вратата и бързо върнах леглото на мястото му? Щастлив бях, че Уилям най-сетне бе в състояние да си играе с мен, но изпитвах и страх. Чудото се бе случило! Нямах представа как, но явно брат ми бе успял да се върне при мен и да започне да движи предмети като всеки жив човек. Може би вече не бе мъртъв!
Върнах се на бюрото и записах внимателно какво бих искал да се случи по-нататък. Не бях толкова добър, колкото Уилям, но вложих всичко от себе си. Щеше да се състои голям рицарски турнир и представителите на Стенландия щяха да го загубят, едва ли не да се предадат пред противниците си. Отново отместих леглото и пъхнах тетрадката на мястото й. Почти не можах да мигна цяла нощ. Непрекъснато се ослушвах, докато накрая все пак задрямах, но така и не чух нищо.
След училище се прибрах тичешком в стаята. Заключих вратата и внимателно избутах леглото. Всичко си бе на мястото, нищо не се бе променило. Изпитах нещо като задоволство. Може би се бях объркал, бях смесил реалността с легендата за Стенландия. Затворих вратата на килера, без да пипам нищо, върнах леглото на място и излязох да поиграя баскетбол на улицата. Мама вече беше започнала да се оплаква, че прекарвам прекалено много време в стаята си и не играя достатъчно навън. Радвах се, че излизам на улицата. Главата ми бе замаяна от случилото се.
Същата вечер, преди да си легна, отместих отново леглото и отворих вратата на килера; исках да проверя за последен път. Всички фигурки бяха разместени! Не бяха заели местата, които трябваше, но бяха преместени. Може би Уилям поправяше грешки, които бях допуснал? Едва преглътнах, гърлото ми беше толкова стегнато. Исках да извикам на брат си, да му кажа, че съжалявам, да му помогна да се върне на мястото, откъдето бяхме дошли и двамата, мястото, от което го бях призовал, за да си играе с мен. Не исках повече да си играем, жертвата му ми се струваше прекалено голяма.
Замислих се за времето преди да се родим, когато бяхме още заедно. Образите в съзнанието ми ставаха все по-реални, също както и Стенландия ставаше все по-реална, когато си играехме там. Не знам каква бе причината, но тези образи и видения приличаха на истински спомени, силни, ярки и неизличими, същевременно нямаше нещо, към което да насоча и обвържа избликналите в мен чувства. Толкова голяма част от спомените ни е свързана с образи, а в утробата на майка ни ние все пак бяхме слепи.
От друга страна, всичко това приличаше на сън, на сън, който сънувах, на сън за съня. Имах усещането за детайлност, за възприемане и познаване на изначалния сън, но не бях в състояние да си припомня нищо повече. Това бяха смътни спомени, а сега съм прекалено възрастен, за да пазя спомени, които нямат нищо общо с реалността, събития, които всъщност не са се случвали.
Започнах да губя апетит. Боях се да заспя. Мама ме заведе на лекар, който заяви, че страдам от пролетна умора, затова тя започна да ми дава бирена мая и рибено масло. Не можех да се съсредоточа нито в училище, нито върху домашните си или върху каквото и да било друго. Непрекъснато мислех за брат си, за онова, което се криеше в килера, за страха, който ме спираше да отворя отново вратата.
Накрая събрах кураж да продължа историята. Започнах да чувствам, че ако успея да я завърша, ако някой във вълшебния килер открие Мястото, Където Всички Светове Се Срещат, брат ми ще остане доволен. Писах в дневника си, докато не стана време да си лягам. Знаех, че майка ми се чуди защо заключвам вратата на стаята си. Казах й, че не искам Джийн да ми досажда, тъй като трябва да се подготвя за контролно по правопис.
През нощта почти не мигнах. Сънувах поредица от сънища. Всички бяха изпълнени със случки от Стенландия, само че сънищата отиваха по-далеч от записките в дневника, по-далеч от онова, което бях съчинил. Убеден бях, че брат ми Уилям поема нещата в свои ръце и от мен се иска само да премествам фигурките… а може би те се преместваха сами? Това нямаше значение.
Преди да отида на училище, погледнах в дневниците си и проследих историята на Стенландия, но не открих нещо да е променяно или добавяно. Знаех си, че няма да намеря нищо ново.