Изведнъж ми хрумна идея, която може би ми е била подсказана от Уилям. Вече не бях сигурен кои идеи са мои и кои негови. Следващата вечер започнах да разказвам на Джийн за една огромна змия, която живее на поляната пред къщата. Заклех се дори, че съм я видял свита на кълбо до празната кофа за боклук. Твърдях, че е в състояние да се покатери по всяка стена и много обичала да яде месо. Съчиних си истории за кучета и котки, изчезнали по мистериозен начин. Отначало тя не ми повярва, отвърна ми, че си измислям всичко. После се замисли, тъй като прекарвах много време в предния двор и го познавах като петте си пръста. Накрая ме помоли да престана, запуши ушите си с длани и запя, за да не ме чува. И аз престанах.
На следващата вечер, след като си легнахме и аз се ослушвах за познатото смучене на пръсти, Джийн прошепна в мрака:
— Албърт, разкажи ми пак за огромната змия. Каква е на цвят?
Описах й комбинация от зелено и жълто, зелено с жълти ромбове по гърба, но с мръснобял корем като захабен чаршаф. Настъпи тишина.
— А очите й са жълтеникавокафяви. Някои казват, че хипнотизирала животни и хора, които я погледнели в очите.
— А яде ли хора?
— Само ако са по-мънички, седем или осемгодишни, тъй като не може да си отвори устата по-широко.
Подпрях се на лакти и показах с ръце уста с размерите на крокодилска паст:
— Иначе не хапе, не е отровна.
— Искаш да кажеш, че не може да ме убие?
Джийн лежеше по гръб, вперила поглед в тавана.
— Не, тя поглъща децата, кучетата или котките цели, после ги смила в стомаха. Погълне ли нещо такова, скрива се в някоя дупка или пропълзява в канализацията, където спи дни наред, докато не огладнее отново.
След тази нощ Джийн започна да настоява да затваряме прозореца откъм улицата. Той бе единствен в стаята, но мама настояваше да спим на отворен прозорец дори когато вали сняг. Вярваше, че чистият въздух ще ни спаси от участта на сестрите й. Джийн искаше да затворя прозореца, но по това време аз вече се бях превърнал в най-примерното дете, което не може да се отклони от заръките на родителите си. След като вратата трябваше да стои отворена, нямаше да затваряме и прозореца.
Продължих да си измислям, а фантазията ми се развихряше с всяка изминала нощ. После ми хрумна, а може би Уилям ми го бе подсказал, да включа в историите си и други животни — гигантски паяци и плъхове, които никой не е виждал през деня, понеже се крият в мазетата на изоставени къщи или във водосточните тръби.
Още малко и щях да уплаша самия себе си. Джийн започна да спи все по-далече от прозореца. Поиска да премести леглото си до моето.
Мама отново ми се притече на помощ. Трябваше да оставим леглата си разделени. След като всеки си имаше отделно легло, нямаше смисъл да ги доближаваме едно до друго, бяхме прекалено големи за подобни глупости.
Накрая, след една особено мрачна нощ, през която настоявах, че през деня съм видял змията да наднича от една шахта на ъгъла на Радбърн Роуд, предложих на Джийн да си разменим леглата. Обясних й, че съм готов да премеря силите си със змията и да я предупредя с вик, ако зърна на алеята пред нас или на прозореца змия, паяк, огромен плъх или скорпион.
Тя не се поколеба нито миг. Стана от леглото си и аз се преместих на нейното. Заспа на светлината, която идваше от хола, а аз потънах щастлив в мрака край прозореца, защото освен всичко останало обичах и погалването на ветреца, който долиташе отвън. След не повече от пет минути чух познатото шумно смучене на пръсти, след което и аз самият заспах.
Мама се съгласи с размяната на леглата, след като такова бе желанието и на Джийн. Сигурно е знаела, че не съм в състояние да защитя сестра ми от някое чудовище, което се прокрадва по стълбите. Бях безпомощен и ако нещо се промъкнеше през прозореца.
Аз обаче бях създал чудовище! Не ставаше въпрос за някое от чудовищата, които живееха навън, а чудовище, което спеше на леглото, осветено от лампата в хола. На следващата вечер Джийн ме изненада:
— Албърт, ако не ми разкажеш още някоя история за змията и останалите чудовища от алеята, ще кажа на мама, че си искам леглото обратно.
От този ден нататък всяка вечер, преди да заспим, бях принуден да разказвам истории. Приказките, които си измислях, ставаха все по-фантастични; в тях се включиха марсианци, дяволи, всевъзможни отвратителни чудовища, върколаци, мечки гризли и прочие. Алеята така се препълни от страховити създания, че кола не можеше да мине по нея нощно време. Разбирах, че Джийн вече не ми вярва, но това нямаше никакво значение. Приятно ми бе да съчинявам и да й разказвам тези истории, защото знаех, че те не са само мое дело, а и на Уилям. В известен смисъл ситуацията бе същата като с килера. Да измислям истории за Стенландия беше фасулска работа. Тези, които разказвах на Джийн обаче, бяха съвсем друга работа, тъй като се раждаха в съзнанието ми без никакво предварително обмисляне.