Почти веднага по радиото изпращя отговорът:
— Кулата в Амстердам до извънреден полет сто и девет. Летището е затворено. Предлагаме да се върнете в Кьолн или да кацнете в Брюксел.
Лари каза в микрофона:
— Извънреден полет сто и девет до кулата в Амстердам. Отговорът е отрицателен. Имаме извънредни обстоятелства.
Метаксас се обърна и го зяпна изненадан. По говорителя прозвуча нов глас.
— Извънреден полет сто и девет, тук е ръководителят на движението на Летище Амстердам. Поради мъглата сме затворени. Видимостта е нула. Повтарям — видимост нула. Какви са извънредните обстоятелства?
— Свършваме горивото — отговори Лари. — Имаме точно колкото да кацнем в Амстердам.
Метаксас насочи очи към уредите за отчитане на горивото — резервоарите бяха пълни до половината.
— За Бога, та ние можем да стигнем до Китай! — възкликна той.
Радиото мълчеше. Изведнъж отново оживя и прогърмя.
— Кулата в Амстердам до извънреден полет сто и девет. Имате разрешение за аварийно кацане. Ние ще ви водим.
— Разбрано. — Лари изключи копчето и се обърна към Метаксас. — Изхвърли горивото — нареди той.
Метаксас преглътна и заекна от възмущение:
— Да… изхвърля горивото ли?
— Нали ме чу, Пол. Остави само колкото да кацнем.
— Но, Лари…
— По дяволите, недей да спориш! Ако кацнем с наполовина пълен резервоар, ще ни вземат документите за летци, преди да сме се усетили.
Метаксас намръщено кимна и посегна към ръчката за изпомпване на горивото. Започна да го изхвърля, следейки внимателно уредите. След пет минути навлязоха в мъглата — мек бял памук, който обгръщаше всичко, виждаше се само мъждиво осветената пилотска кабина. Усещането беше зловещо — бяха откъснати от времето, от пространството, от останалия свят. За последен път Лари беше преживявал такова нещо в тренажора. Но там нямаше рискове. Тук беше въпрос на живот и смърт. Запита се какво ли чувства пасажерката им. Надяваше се да получи сърдечна криза. Диспечерската кула в Амстердам отново се включи.
— Кулата в Амстердам до извънреден полет сто и девет. Ще ви водя на ваша отговорност. Моля следвайте точно указанията ми. Следим ви на нашия радар. Завийте три градуса на запад и поддържайте тази височина до по-нататъшни указания. При сегашната ви скорост трябва да се приземите след осемнадесет минути.
Гласът по радиото звучеше напрегнато. Има основание, мрачно си помисли Лари. Една малка грешка, и самолетът ще се вреже в морето. Направи корекцията на курса и отстрани от съзнанието си всичко освен гласа — единствената му надежда за оцеляване. Управляваше самолета, сякаш той беше част от самия него, управляваше го със сърцето си, с душата и разума си. Смътно усещаше Пол Метаксас, който се потеше до него и непрестанно съобщаваше показанията на приборите с тих, напрегнат глас. Ако се измъкнеха живи, заслугата щеше да е на Лари. Лари никога не беше виждал такава мъгла. Тя беше призрачен враг, който го нападаше от всички страни, заслепяваше го, привличаше го, подмамваше го да направи една-единствена фатална грешка. Летеше в небето с двеста и петдесет мили в час, без да вижда нищо отвъд прозорците на кабината. Пилотите мразеха мъглата и основното им правило гласеше: издигни се над нея или слез под нея, но никога не оставай в нея! Сега обаче нямаше никакъв изход, защото летеше към невъзможна цел по прищявка на една разглезена уличница. Беше безпомощен — във властта на приборите, които можеха да се повредят, и на мъжете на земята, които можеха да сгрешат. Безплътният глас отново прозвуча и на Лари му се стори, че дочува в него нови, неспокойни нотки.
— Кулата в Амстердам до извънреден полет сто и девет. Навлизате в първия етап на насоката за приземяване. Пуснете задкрилките и започнете слизане. Слезте на две хиляди фута… на хиляда и петстотин… на хиляда фута…
Все още не се забелязваше нищо от летището под тях. Намираха се дявол знае къде. Той чувстваше земята, която се надигаше да срещне самолета.
— Намалете скоростта на сто и двадесет… спуснете колесника… намирате се на шестстотин фута… скорост сто… намирате се на четиристотин фута…
Все още нито знак от проклетото летище! Обгръщащата ги памучна пелена изглеждаше още по-гъста. Челото на Метаксас лъщеше от пот.
— Къде, по дяволите, е това летище? — прошепна той.
Лари хвърли бърз поглед към високомера. Стрелката слизаше към триста фута. Слезе под триста. Земята се приближаваше към тях със скорост сто мили в час. Високомерът показваше само сто и петдесет фута. Имаше някаква грешка. Би трябвало вече да е забелязал светлините на летището. Напрягаше се да види нещо пред самолета, но срещу тях летеше само коварната заслепяваща мъгла.