— Твърде късно е — прошепна Катерин.
И остана загледана във вратата след него.
През седмицата Лари отново й се обади. Изпрати й цветя с малка бележка, а след това миниатюрни птички от различни страни, до които пътуваше със самолета. Очевидно беше положил доста усилия, защото разнообразието беше удивително — птичките бяха от порцелан, от нефрит, от тиково дърво и Катерин беше трогната, че той не е забравил за тази нейна страст.
Един ден телефонът иззвъня и тя чу гласа на Лари:
— Хей, намерих един гръцки ресторант с най-добрата китайска кухня извън Пекин.
Тя се разсмя и отвърна:
— Нямам търпение да я опитам.
Тогава всъщност всичко започна отначало. Бавно, внимателно, колебливо, но все пак беше едно начало. Лари не се опитваше да я целува, нито пък тя щеше да му го позволи, защото знаеше, че ако се остави на чувствата си, ако искрено се отдаде на този мъж, когото обича, а той отново я предаде, с нея е свършено. Веднъж завинаги. И така вечеряше, смееше се с него, но през цялото време вътрешно се сдържаше, беше нащрек — неуязвена и неуязвима, безразлична и недосегаема.
Бяха заедно почти всяка вечер. Понякога Катерин приготвяше вечеря вкъщи, друг път Лари я извеждаше. Веднъж тя спомена жената, за която й беше казал, че обича, и той отсече:
— С това е свършено.
Катерин не заговори никога повече за нея. Непрекъснато търсеше признаци, че Лари се среща с друга жена, но не ги намираше. Вниманието му беше насочено изцяло към нея, без той да бъде настойчив или взискателен. Сякаш изкупваше миналите си грехове.
И все пак дълбоко в себе си Катерин признаваше, че има още нещо. Май наистина го привличаше като жена. Вечер заставаше гола пред огледалото, изучаваше отражението си и се питаше с какво. Лицето й не беше зле — лице на някога хубаво момиче, преживяло мъка, с тъга в сериозните сиви очи, които я гледаха втренчено. Кожата й беше малко посърнала, брадичката й беше отпусната повече, отколкото трябва, но тя не откриваше в тялото си нищо, което да не може да се оправи с диета и масаж. Спомни си, че последния път, когато се е замисляла за това, си е прерязала вените. Потръпна. „Дяволите да го вземат Лари — предизвикателно си помисли тя. — Ако наистина ме иска, да ме приеме такава, каквато съм!“
Бяха ходили на гости и Лари я изпрати в четири часа сутринта.
Прекараха прекрасно. Катерин беше с нова рокля и изглеждаше доста привлекателна, хората се смееха на остроумията й и Лари се гордееше с нея. Когато влязоха в апартамента, Катерин посегна към ключа на лампата. Лари я хвана за ръката и рече:
— Почакай. По-лесно ми е да ти го кажа в тъмното.
Беше до нея, не я докосваше, но тя усещаше физическите вълни на привличането.
— Обичам те, Кати. Всъщност никога не съм обичал друга. Дай ми още една възможност.
Запали светлината и я погледна. Тя стоеше вцепенена и изплашена, на ръба на паниката.
— Разбирам, може би още не си готова за това, но защо да не започнем бавно. — Той се усмихна с милата си момчешка усмивка. — Нека започнем, като се държим за ръка.
Посегна и я хвана за ръката. Катерин го привлече към себе и се целунаха. Устните му бяха нежни, деликатни и внимателни, нейните — настойчиви и обезумели от копнежа, трупан през дългите самотни месеци. Любиха се, сякаш изобщо не беше минало толкова време, сякаш още караха медения си месец. Но имаше и нещо повече. Страстта им беше все така силна и неутолима, ала освен нея имаха общите преживявания, съзнанието, че този път всичко ще бъде наред и няма да се нараняват взаимно.
— Какво ще кажеш да заминем за втори меден месец? — попита я Лари.
— Да, любими. Ще можем ли?
— Разбира се. Имам да взимам отпуска. Ще тръгнем в събота. Знам едно великолепно място. Нарича се Янина.
20.
НОЕЛ И КАТЕРИН
Атина, 1946 година
До Янина пътуваха десет часа с кола. На Катерин пейзажът й изглеждаше почти библейски, сякаш от друго столетие. Минаха покрай Егейско море, покрай малки белосани къщурки с кръстове на покривите и безкрайни овощни градини — лимони, череши, ябълки и портокали. Всяка педя земя беше терасирана и обработена. Прозорците и покривите на къщите бяха боядисани в яркосиньо сякаш напук на тежкия живот, изтръгнат с много усилия от каменистата почва. По стръмните склонове на планината бяха избуяли високи красиви кипариси.
— Погледни, Лари, нали са красиви! — възкликна Катерин.
— Не и за гърците — отвърна той.
— Какво искаш да кажеш? — погледна го тя.
— За тях те са лоша поличба. Обикновено ги засаждат на гробищата.
Минаха покрай множество плашила, направени съвсем надве-натри.