Ноел често пътуваше с големия самолет — понякога заедно с Демирис служебно, понякога за развлечение.
Беше се запознала с пилотите, но не им беше обърнала особено внимание.
Докато един ден дочу, че си припомнят случки от службата в Кралските военновъздушни сили.
От този миг прекарваше малко от всеки полет в пилотската кабина, където разговаряше с двамата или канеше единия в салона. Насърчаваше ги да разказват спомени от войната и без да задава направо никакви въпроси, научи, че Уайтстоун е бил офицер за свръзка в ескадрилата на Лари Дъглас, когато Дъглас все още е бил в Кралските военновъздушни сили, а Метаксас е постъпил по-късно и не познава Лари. Ноел насочи вниманието си към англичанина. Окуражен и поласкан от интереса на любовницата на шефа, Уайтстоун разправяше надълго за миналото си и споделяше амбициите си за бъдещето. Каза й, че винаги се е интересувал от електроника. Зет му в Австралия беше открил малка фирма и го канеше да се присъедини към него, но Уайтстоун нямаше достатъчен капитал.
— Както живея, никога няма да го събера — обясни той с усмивка на Ноел.
Тя все така ходеше веднъж месечно в Париж, за да се среща с Кристиан Барбе. Барбе беше установил връзка с частна детективска агенция във Вашингтон и непрекъснато получаваше информация за Лари Дъглас. Държеше под око Ноел, предложи й да изпраща материалите в Атина, но тя му каза, че предпочита да ги получава лично. Барбе поклати глава и рече заговорнически:
— Разбирам, госпожице Паж.
Значи тя не искаше Константин Демирис да знае, че се интересува от Лари Дъглас. Възможностите за изнудване зашеметиха Барбе.
— Досега бяхте много полезен, мосю Барбе, и много дискретен — рече Ноел.
Той мазно се усмихна.
— Благодаря, госпожице Паж. Моят занаят зависи от дискретността.
— Точно така — отвърна Ноел. — Знам, че сте дискретен, защото Константин Демирис не ми е споменавал за вас. В деня, когато това се случи, ще го помоля да ви унищожи.
Тонът й беше приятен и делничен, но въздействието беше като от бомба.
Смаян, Барбе дълго зяпа Ноел и облизва устни. Нервно се почеса по чатала и запелтечи:
— Аз… уверявам ви, мадмоазел, че ни-никога няма.
— Сигурна съм, че няма да го направите — каза Ноел и си тръгна.
В самолета от редовния полет, с който се върна в Гърция, Ноел прочете поверителния доклад в запечатания плик.
„ДЕТЕКТИВСКА АГЕНЦИЯ «АКМЕ»
1402 «Д» Стрийт Вашингтон
№ 2–179–210, 2 февруари 1946 г.
Уважаеми мосю Барбе,
Един от нашите агенти е разговарял с познат от отдел «Личен състав» на «Пан Ам». На въпросното лице гледат като на опитен военен летец, но се съмняват дали е достатъчно дисциплиниран, за да се сработи добре в голяма организация със сложна структура.
Личният живот на обекта не се е променил в сравнение с предишните ни доклади. Проследявахме го до апартаментите на различни жени, с които се запознава случайно. Остава там от един до пет часа и предполагаме, че поддържа серия случайни полови връзки с тези жени. (Прилагаме имената и адресите им.)
Предвид новата служба на обекта смятаме, че е възможно тази закономерност да се промени. Ще продължаваме да го следим в съответствие с вашето желание.
Прилагаме фактура за извършените услуги.
Ноел прибра доклада в плика, облегна се и затвори очи. Представяше си Лари — неспокоен и измъчен, женен за жена, която не обича, хванал се в капана на собствените си недостатъци.
Новата му работа може би щеше малко да позабави плановете на Ноел, но тя имаше търпение. След време щеше да доведе Лари при себе си. Междувременно можеше да предприеме известни стъпки, за да придвижи нещата.
Йън Уайтстоун беше възхитен от поканата да обядва с Ноел Паж. В началото се ласкаеше от мисълта, че тази жена го намира привлекателен, ала при всички срещи Ноел се държеше приятно, но сдържано, давайки му да разбере, че е само един служител, а тя е недосегаема. Англичанинът често се питаше какво ли иска Ноел от него, тъй като беше интелигентен мъж и имаше странното чувство, че случайните им разговори имат по-особен смисъл за нея.
Този ден Уайтстоун и Ноел отидоха да обядват в крайбрежно градче до нос Сунион. Ноел изглеждаше много красива с бялата лятна рокля и сандали, с меката си руса коса, която се развяваше свободно. Годеницата на Йън Уайтстоун беше манекенка в Лондон и също беше хубава, но не можеше да се мери с Ноел. Уайтстоун не познаваше жена, която да се сравни с нея. Сигурно би завиждал на Константин Демирис, но Ноел винаги му се струваше по-привлекателна в ретроспекция. В нейно присъствие той се чувстваше леко уплашен. Сега Ноел насочи разговора към бъдещите му планове и не за пръв път той се запита дали не проверява лоялността му към Демирис по негово лично нареждане.