— Константин Демирис — рече с едва доловим акцент.
Години наред Лари беше срещал по списанията негови снимки, но съвсем не беше подготвен за жизнената сила, излъчваща се от този мъж.
— Зная — рече американецът и се ръкува. — Аз съм Лари Дъглас.
Демирис видя, че Лари гледа картата.
— Моята империя — обясни той. — Седнете.
Лари седна на стол срещу бюрото.
— Разбрах, че заедно с Йън Уайтстоун сте били в Кралските военновъздушни сили?
— Да.
Демирис се облегна на стола и се вторачи в Лари.
— Йън има много високо мнение за вас.
Лари се усмихна.
— И аз имам високо мнение за него. Той е страхотен пилот.
— Йън каза същото за вас, само че употреби думата „голям“.
Лари отново се изненада както първия път, когато Уайтстоун му предложи работата. Очевидно му беше направил голяма реклама пред Демирис, далеч надхвърляща личните им отношения.
— Добър съм — каза Лари. — Това ми е професията.
Демирис кимна.
— Харесвам хора, които са добри в професията си. Знаете ли, че повечето хора по света не са?
— Не съм се замислял — призна Лари.
— А аз съм. — Той му отправи смразяваща усмивка. — Това е моята професия — хората. Повечето мразят това, което вършат, мистър Дъглас. Вместо да намерят начин да се занимават с нещо, което им харесва, те остават в капана за цял живот като безмозъчни насекоми. Рядко се среща човек, който обича работата си. И когато срещнете такъв човек, той почти винаги е успял.
— Сигурно — скромно промълви Лари.
— Вие обаче не сте постигнали успех.
Стреснат, Лари вдигна поглед към Демирис.
— Зависи какво разбирате под успех, мистър Демирис — внимателно рече той.
— Имам предвид, че във войната сте били блестящ, но в мирно време не се справяте особено добре — безцеремонно отсече Демирис.
Лари почувства, че мускулите на челюстта му започват да се стягат. Разбираше, че го предизвикват, и се опита да овладее гнева си. Умът му работеше трескаво, той се опитваше да измисли какво да каже, за да не изгуби тази служба, от която така се нуждаеше. Демирис мълчаливо го наблюдаваше с черните си като маслини очи, които не пропускаха нищо.
— Какво се случи в „Пан Америкън“, мистър Дъглас?
Лари намери сили да се усмихне.
— Не ми допадна да седя и да чакам петнадесет години, за да стана втори пилот.
— И затова ли ударихте човека, при когото работехте?
Лари показа изненадата си.
— Откъде знаете?
— О, хайде, мистър Дъглас — нетърпеливо рече Демирис. — Ако ви взема на работа, ще ви поверявам живота си, когато летим. А аз много държа на своя живот. Мислите ли, че бих ви назначил, без да зная всичко за вас? След „Пан Ам“ са ви уволнили от още две места — продължи гъркът. — Това не говори добре за вас.
— Но няма нищо общо с моите способности — отвърна Лари. В него отново се надигаше гняв. — В едната компания работите не вървяха, а другата не можа да получи кредит от банката и фалира. А аз съм страшно добър пилот.
Демирис го изгледа, после се усмихна.
— Знам. Но не сте особено дисциплиниран, нали?
— Не обичам да получавам заповеди от глупаци, които знаят по-малко от мен.
— Надявам се, че няма да бъда включен в тази категория — сухо рече Демирис.
— Не, освен ако не смятате да ме учите как да карам самолетите ви, мистър Демирис.
— Не, това е ваша работа. Ваша работа ще бъде и да се погрижите да стигна там, закъдето съм тръгнал, бързо, удобно и безопасно.
Лари кимна.
— Ще направя всичко възможно, мистър Демирис.
— Вярвам ви — каза Демирис. — Разгледали сте самолетите ми.
Лари се опита да прикрие изненадата си.
— Да, сър.
— Харесват ли ви?
Американецът не можа да потули ентусиазма си.
— Прекрасни са.
Демирис реагира на израза му.
— Летели ли сте на „Хокър-Сидли“?
За момент Лари се изкушаваше да излъже.
— Не, сър.
Демирис кимна.
— Според вас ще се научите ли?
Лари се засмя.
— Стига някой да ми отдели десет минути.
Демирис се наведе, притиснал дългите тънки пръсти на двете си ръце.
— Бих могъл да избера пилот, който да познава всичките ми самолети.
— Но няма да го направите — каза Лари, — защото и занапред ще купувате нови самолети и ви трябва някой, който да се приспособява към всяка машина.
Богаташът кимна.
— Прав сте. Аз търся пилот — чист пилот, човек, който е най-доволен, когато лети.
В този миг Лари разбра, че ще получи работата.
Ала така и не разбра, че насмалко не бе отхвърлен. Константин Демирис дължеше успеха си до голяма степен на силно развитото си чувство за опасностите, което рядко го лъжеше. Когато Иън Уайтстоун дойде да го предупреди, че напуска, в ума на Демирис светна предупреждение за опасност. То беше предизвикано донякъде и от поведението на англичанина. Държеше се неестествено, личеше, че се чувства гузен. Не ставало въпрос за пари, увери той Демирис. Имал възможност да започне свой бизнес със зет си в Сидни и трябвало да опита. После препоръча друг пилот.