Е, револверът не виси открито на колана — все пак, военна база — а е скрит под лявата мишница. Под дясната — кутийката, която ме следи. И която сега откопчавам, подхвърлям няколко пъти, а после с всичка сила запращам в праха, между двете каменни стени. Защото положението с дон Диас не е точно както в уестърните… Да не рискувам с разговори? Да стрелям в Диас на всяка цена?
Нужната пътека, разбира се, я пропуснах. В същност, как можех да я открия, след такива обяснения: „като стигнете четвъртия завой, сеньор, ще видите един камък, дето прилича на магарешка глава, и като тръгнете по пътеката, след сто крачки ще завиете наляво, дето расте едно съвсем криво дърво, и като карате все така…“. Поне десет скали приличаха на магарешки глави, две наподобяваха конски, а една приличаше на лейтеннт Маркес в профил. В края на краищата извадих картата и прецених, че каньонът все едно ще ме доведе до дъното на рудника, а от там сигурно има някакъв път за нагоре. Прахът властваше навсякъде, покриваше целия пейзаж и спестяваше на гледката всички цветове, които биха могли да я направят радостна.
Ето и проклетото село: липсващата червенина на покривите, несъществуващата зеленина на дърветата. Като черно-бял макет. Хората също. Слязох от равнодушния към всичко прашно-жълтеникав кон. Трябваше да намеря кметство, администрация, изобщо мястото, откъдето шефът на стопанската охрана дон Латарда дърпаше юздите на това взривоопасно сборище от полуиндианци, полуметиси, полумулати, които заедно с отчаяните си повехнали жени и вечно гладни деца работеха по дванадесет часа на ден, без да са чували за профсъюзи и трудови права. Да поднеса пред височайшия поглед хартийката, написана и подпечатана в столицата, да понеса обилните му уверения в лоялност.
Намерих. Поднесох. Понесох. Нисичкият шкембест носител на огромни мустаци и сержантски нашивки ме изпрати чак до вратата.
— При вдовицата Коусейра се настани, сеньор Родригес. Новодошлите тя ги приема първа, нали разбирате, надява се… хе-хе-хе! — гъстите черни мустаци погълнаха усмивката — Кой? Регистриран е, сеньор Родригес, от утре трябва да почне работа. А вие защо го търсите? Да не е някакъв…?
Потупах го по рамото, уверих го, че не е и изобщо сега всичко е моя работа и от помощта на дон Лагарда няма никаква нужда… Стиснах грамадната му потна ръка и се отправих по главната улица. Знаех къде се намира Диас. Не броях пресечките. Отново бях аз. Залавях убийци. Това даваше смисъл в един свят, където нравственият смисъл на всички добри намерения неизменно се обръща в своята противоположност. От добрия чичо Армандо, който се опита да разобличи профсъюзната мафия и ме остави съвсем сирак, до законоборчеството на бившия президент, излязъл заедно с хората си от нелегалност — чудесна мишена за военните…
…Стъпките ми оставяха лунни следи върху тежкия прах. Чувствах как в мен нараства напрежението, как вляво пространството се сгъстява и като завия… Малка каменна постройка, без разлика с останалите. И вътре — Диас, който не ме очакваше. Устните му, току-що произнесли „Влезте!“, бяха полуотворени. Ръката му завършваше движението, което бях прекъснал — разгъване на вестник върху масата.
— Познахте ли ме, Диас? — изтрих праха от лицето си.
— Да — отвърна, кратко и студено.
Нещо утихна в мен. Прозрението, което си е свършило работата. Седнах и бръкнах за цигари. Гласът му ме прекъсна:
— Този път нямате автомат — с усмивка, странна усмивка в лявата половина на лицето. Дясната запази студенината си…
IV.
Губи ми се цял пасаж от разговора. Не помня онези реплики, които накараха да се усмихне и другата половина от лицето му. Не помня какво точно каза Диас. Всъщност, това не е толкова важно. Един ден ще си го спомня, ако дотогава бъда жив. Ако съм жив… сега. Жив ли съм? По дяволите!
— Спомних си — каза Диас. — Чувал съм за вас, да, чувал съм.
Миа мадре, колко трудно се говори с този човек. Тъкмо започне някаква фраза и лицето му се променя — понякога съвсем неуловимо, понякога като взрив. В едни моменти е непроницаем като Буда, в други — мога да чета всяка негова мисъл. Дори, струва ми се, понякога ми отговаряше без думи.