— Ела — каза Диас и скочи от другата страна на стената.
Последвах го. Минахме през някакви празни дворове и се оказахме зад кръчмата. Мислех, че и тя е претъпкана, но вътре беше свободно. Всички танцуваха на площада. Кръчмарят бе изкарал две бурета с ракия, десетки мургави ръце потапяха вътре шишета, чаши, кратунки.
— Хосе отново е тук — изкрещя някой пред вратата. — Хосе иска още ракия!
— Хайде влизай! — викна кръчмарят.
— Днес нали няма да ме биеш, дон Карлос?
— Няма, няма, влизай!
Високата прегърбена фигура направи няколко заплетени крачки навътре. Човекът беше с два празни ръкава, единият пъхнат под колана, другият се люлееше отвън. Кръчмарят тръсна върху масата глинена чаша.
— Ще ми подържиш ли чашата, дон Карлос? — провлечено попита Хосе.
— Хайде, пий! Само това ми е работата, да ти прислужвам! Пий и се махай!
Безръкият Хосе се наведе. Захапа със зъби ръба на чашата и бавно я повдигна. Понечих да стана, да му помогна, но той виртуозно отметна глава назад. Гълташе шумно. Две струйки ракия се стичаха по брадичката му. Вторият празен ръкав също се измъкна и се залюля във въздуха.
Чашата падна на пода. Глинената дръжка ме удари по крака. Хосе хукна към вратата, но кръчмарят беше по-бърз. От удара му безръкия отхвръкна до стената. Карлос скочи към него и бавно повдигна крак, обут с масивна обувка.
Не издържах. Отстъпих и рязко го ритнах в хълбока. Тежкото тяло на кръчмаря се срути върху един стол и го счупи. Хосе пъргаво скочи. Излетя навън. Карлос се изправи. Беше позеленял. Устните му оголиха редки жълти зъби. Парирах удара, извих ръката му зад гърба. Той се опита да я изтръгне — и разбра, че така боли повече.
— Дръж се прилично — тихичко говорех на ухото му. — Мълчи и не викай, кучи сине, че ще ти счупя ръката и ще я чупя бавно, докато откачиш от болка…
Очите му губеха цвета си и ставаха все по-кръгли. По мустаците увиснаха капки пот. Усетих, че ми прилошава от отвращение и злост. Пуснах ръката му. Той залитна. Препъна се. Диас го хвана и го блъсна към вратата. Карлос излетя навън. Едва не преобърна бъчвата. Миньорите небрежно го отместиха като непотребна вещ.
VI.
Отпуснах се на стола. Облегалката старчески изпращя.
— Глупости… Пак правя глупости. Как успяваш да се владееш, Диас?
— Това не беше глупост, Хорхе.
— Беше! Какъв е смисълът, когато ние утре ще си отидем и Карлос ще продължи да бие нещастника?
Той сложи ръка на рамото ми. Срещнах погледа му. Беше приятелски. Първият приятел от петнадесет години насам. Или повече.
— Аз няма да си отида — каза Диас. — Хорхе, ще ти дам името на един човек. Трябва да изчезнеш веднага, щом съобщиш, че си ме ликвидирал. Ще намериш този човек. По-нататък нещата ще тръгнат лесно. Рано или късно, ще се срещнем пак…
— Ето този! — изкрещя Карлос и нахлу вътре заедно с още трима. Сочеше към мен.
— Този ли? — дон Латарда присвиваше в полумрака заслепените си очи.
Бавно станах и влязох в светлината на прозореца. Дон Латарда направи крачка към мен и спря. После изведнъж се извърна към Карлос.
— Този, същият! — развика се кръчмарят, без да долови промяната в тона. Дон Латарда го хвана за яката:
— В работите на този сеньор няма да се бъркаш, глупако! Бързо да му се извиниш!
— Но той ме…
— Малко ти е! — изсъска сержантът и блъсна Карлос към двамата пистолероси — Я го приберете! Тази нощ да поседи на топло, пък утре го погъделичкайте с камшика и нека после да дойде да се извини на сеньор Родригес.
Пистолеросите отведоха кръчмаря. Дон Латарда ги изпрати с покровителствен поглед. Поглаждайки внушителните си мустаци, с важно поклащане сержантът отиде до тезгяха, отпрати с величествен жест момчето, което заместваше Карлос, и се обърна към хората. В кръчмата се бяха събрали десетина души, измъчени от жегата, без бързане отпиваха от чашите си и хвърляха криви погледи на пристава.
— Хубав празник, а? За тоя карнавал трябва да благодарите само на фирмата и на правителството, неблагодарни свини! — започна той с приятелски тон.
Усетих ръката на Диас върху лакътя ми. Гледай, говореха очите му, друг път може и да нямаш възможност.
— …защото фирмата се грижи да имате плюскане, а правителството иска да ви направи добри граждани, за да не се изтрепете помежду си от глупост. Тя, глупостта…
В този момент всички чуха викове и писъци, долитащи отвън. Не бяха песни. Не беше и пиянска караница. Викаха полудели от ярост мъже, ужасени жени и деца. Вратата към площада се отвори шумно и заедно с облака прах в рамката и застана един пистолеро. С отпран ръкав на ризата си и без пистолет. Ръката на дон Латарда замря върху кобура.