По лицето на Халеф премина израз на горда бащина любов. Той се обърна отново към пратеника:
— Ти чу думите на Кара бен Халеф, моя син, и сега знаеш причината, която ме заставя да се съглася с искането на шейха. Нека не си мисли, че ни е надхитрил, или че от страх приемаме това, което му е внушила неговата мъдрост. Причината е само тази, че за нас е все едно какви оръжия ще получим в ръката. Свърши ли?
— Да.
— Тогава можеш да си вървиш.
По време на последната част от разговора Халеф се бе насочил към мястото на нашия бивак и ние вървяхме един до друг с бен кхалида. Вместо след сбогуването да се раздели с нас, той остана и се осведоми:
— Ти казваш, о, шейх, че самият ще се биеш. Кои са другите двама?
— Защо питаш?
— Защото много ми се иска да ги видя.
— Всички вие и бездруго ще имате възможността да ги видите.
— Аз искам да ги видя сега.
— Ти искаш? Аллах! Много мило от твоя страна, че искаш! Ще ми позволиш ли веднъж и аз да поискам?
— Какво?
— Да не ти ги покажа! И тъй, можеш да си вървиш.
Бяхме стигнали до кладенеца, на чийто бордюр стоеше напълненото кожено ведро. Бен кхалидът не изпълни подканата, а спря натрапчиво и каза:
— Искам да ги видя, защото аз самият ще си имам работа с някого от тях.
По лицето му ясно можеше да се прочете поканата да му се възхитя Халеф плъзна изпитателен поглед по жилестата фигура на бедуина.
— Да не би ти да си мъжът с трите копия, които непременно ще улучат?
Запитаният изхвърли дясната ръка нагоре, при което широкият ръкав се заметна назад и се видя силно развитата мускулатура, и извика самовъзхитено:
— Да, аз съм! Вижте тази ръка и тези мускули! Никое копие не е тежко за мен и никое разстояние — далечно! Отдалечи се на четирийсет крачки, вдигни ръка и ми кажи кой нокът да улуча — аз ще го улуча!
Това самохвалство изтласка кръвта на хаджията в челото. Очите му се плъзнаха към ведрото и той попита:
— Значи си убеден, че ще победиш?
— Естествено.
— В такъв случай ще трябва да ти поохладя разпаленото въображение!
Халеф грабна бързо ведрото, издигна го и изля съдържанието върху главата на бен кхалида с такава ловкост, че водата се стече на всички страни в равномерни потоци. Хаддедихните избухнаха в гръмък кикот. Гордостта на бедуина не знае нищо по-лошо от публичното излагане на присмех. Бен кхалидът постоя няколко мига неподвижно, после измъкна светкавично ножа от пояса, за да го забие в сърцето на Халеф. При бързината на атаката хаджията щеше непременно да бъде намушкан, но аз бях видял неговия поглед към ведрото и отгатнах намерението му. Знаех колко е опасно един бедуин да стане по такъв начин предмет на веселба и бях внимавал. Посегнах рязко, но едва не закъснях. Успях само да придам друго направление на въоръжената ръка, така че ножът засегна само дрехата на Халеф и я сряза. Веднага след това пипнах човека за мишниците, притиснах ги здраво към тялото му, така че да не може да се движи и му заговорих заповедно:
— Ти посегна да намушкаш! В качеството си на пълномощник на вашето племе употреби оръжие срещу нас! Знаеш ли какво наказание предписва законът на пустинята за едно такова опозоряване на твоята неприкосновеност?
Пратеникът беше веднага обграден от нашите войни. Те извадиха ножовете си и се чуха заплашителни думи. Той напразно опитваше да се освободи от мен и на пресекулки изрече извинението:
— Той… ме оскърби… върху мен… вода…
— Шейх хаджи Халеф просто изпълни обещанието, което ти даде преди малко, като те предупреди да не смяташ поражението ни за толкова естествено. Това беше оскърбление за нас. Един пратеник трябва да изпълнява мисията си, като се въздържи от думи, които не са свързани с работата. Ти похвали ръката си и нейната мускулатура, а сега виждаш какъв ти е халът. Ако поискам, мога да ти изкарам дъха от тялото. Понеже прибегна към оръжие, ние имаме право без съвещание да те застреляме. Но тъй като сме любопитни да видим как стоят нещата с твоето несравнимо хвърляне на копия, ще те пуснем да си вървиш. Ножа ще задържим като доказателство, в случай че на твоя шейх му хрумне да подири сметка, дето съм посегнал на теб, неговия пратеник. Разкарай се, преди другите да са се разкаяли, че те пускам да се измъкнеш!
Освободих го. Той остави ножа, който при моя натиск му бе изпаднал от ръката, да лежи на земята и бързо се отдалечи. На известно разстояние спря, вдигна заплашително ръка и изкрещя:
— Ще има да се каете! За поливането с водата ще поискам проливането на кръвта ви.