Сега приближи и Тавил бен Шахид. Пристъпи в кръга и се отправи с достойнство към средата. Тримата му герои го следваха. Очакваше, че ще отидем при него, и ние го сторихме. По подпухналото от вчерашните удари лице можеше да се прочете омраза, макар и прикрита зад външно спокойствие.
— Забранено е да се говори обидно — рече той. — Затова ние ще ви покажем делата си.
Шейх Тавил явно очакваше отговор. Понеже ние нищо не казахме, попита:
— Известни ли са ви условията?
— Да — отвърна Халеф сухо.
— Пощада няма да има. Ние искаме да ви видим мъртви или поне толкова тежко ранени, че да не можете да се вдигнете от земята.
— Ти говориш само какво вие ще направите. Аз пък ти казвам, че ние ще ви пощадим. Ние не се стремим към убийство и кръв.
— Не е трудно да го кажеш, защото няма да се стигне дотам, да можете да проявите пощада към нас… Нека хвърлим жребия! Къде са вашите бойци?
— Тук, ние тримата.
— Това момче също?
— Да.
— Вие сте изгубени! Аллах толкова е помрачил разсъдъка ви, че сте избрали тримата си най-кекави мъже. Жребият е у мен, тези три пръчици. Най-дългата е кремъклийката, най-късата — борбата, и третата — джеридът. Дърпайте!
Тавил поднесе ръка, от която стърчаха краищата на жребиите. Когато бяха изтеглени, Халеф ме погледна радостно ухилен. Желанията им се бяха изпълнили, защото на него се падна копието, на Кара — пушката, и на Омар — борбата.
Шейхът забеляза усмивката и каза:
— По-добре ще е да заревеш, вместо да ти е весело, защото изтеглихте жребиите на неминуемата смърт. Аз лично ще надзиравам битката. Първо ще бъде стрелбата, после хвърлянето на джерид и накрая борбата. Започваме веднага, защото ние нямаме желание да чакаме. След четвърт час тримата ще минавате по Моста на смъртта. Сега ще отмеря шейсет крачки.
— И покажете куршумите — припомни Халеф.
— Няма да го сторя. Давам ви дума, че ще стреляме само с куршуми, и това ви е достатъчно. Ние не искаме да раняваме, а да убиваме, така че и на акъла няма да ни дойде да зареждаме сачми.
Изявлението звучеше убедително и ние се подчинихме на искането му. Разстоянието беше измерено с крачки и самите стрелци застанаха по местата си. Въпросният бен кхалид размаха пушката и подвикна на противника си множество самохвалства, както е обичайно при бедуините. Кара мълчеше. Сега седнахме с персиеца при Ханнех. Тя гледаше спокойно и каза:
— Сихди, в мен има един глас, който винаги ме предупреждава, когато на моя син предстои да се случи нещо нежелано. Тогава винаги тая страх в себе си, който ми отне спокойствието, докато събитието отмине. И понеже сега не го долавям този глас, съм убедена, че Кара се намира извън всяка опасност.
Тавил бен Шахид даде знак, че стрелбата може да започне. Кога и в каква последователност трябваше да става това, не бе казано. Всеки от противниците можеше да постъпи, както на него му се струва най-добре.
Бен кхалидът държеше тялото си в предизвикателна поза, сякаш очакваше най-напред по него да се стреля. Но това не ставаше. Когато тая работа му омръзна, вдигна пушката и се прицели. Аз отправих очи към Кара дали някое трепване на тялото му ще подскаже, че е улучен. Изстрелът отекна. Кара стоеше безмълвен и едва след време се обърна към нас с пренебрежителен за противника, но успокоителен за нас жест. Куршумът бе минал край него. Халеф, който стоеше до нас с Омар бен Садек, каза с бащина гордост:
— Виждате ли го как стои? Като някой дувар! Не мръдна и пръст, когато изстрелът гръмна. Ако оня е най-добрият стрелец на бени кхалид, можеха хич да не ни се мяркат пред очите.
— Дали нашият син ще му върне изстрела? — поинтересува се Ханех.
— Не мисля, защото е взел пушката при нозе и не помръдва. Колко гордо гледа! Показва, че принадлежи към племе, за чиито воини един свирещ куршум е нищо. Погледнете, напротив, другия!
Можех добре да схвана чувствата на Халеф и неговата Ханнех. Това все пак беше първият път, когато техният син ще се утвърди в двубой! Като се вземе под внимание темпераментната натура на бедуина, то студеното спокойствие, което младежът показваше, бе достойно за одобрение. Някой друг щеше шумно да изрази радостта си от несполучливия изстрел.
Изобщо при нас владееше тишина. Не така бе при бени кхалид, които избухнаха в крясъци на яд и разочарование. Това не можеше да не отнеме самообладанието на стрелеца. Шейхът му кресна няколко упрека, на които той отвърна вбесено, докато зареждаше.