Като си служа с думата «материализъм», то нямам предвид само невярващите материалисти. Има и вярващи християни, за съжаление милиони, които наричам така. Те се смятат за материала на спасението, на избавлението и блажеността. Нашият Господ Бог ги е създал, той има грижата и да ги запази. Той ги е призвал за Небето и сега е длъжен и да ги отведе горе. Те се молят, пеят, прилежни посетители на църквата са и се чувстват добре. Та нали небесният Отец ги следи с добро око. Убеждението, че са негови любимци, създава у тях задоволство, надминаващо земните им радости, и те го считат за заслуга, която той високо ще им зачете. Те са поканени сватбари и понеже са съгласни с това и проявяват голямо желание да отидат на тържеството, трябва да дойдат да ги вземат с кола. И тъй като са материалът за Блажеността, тази Блаженост без тях изобщо не е възможна. Каква радост следователно са те за Небето! Всички мъки и теглила на небесния път слагат в Божията ръка — той да ги отстранява, неговите слуги са длъжни да карат впряга. За него и тях тези хора се състоят само от външния човек, на когото е предвещано възкресение от мъртвите и вечен живот.
Ами техните души? Има ли всъщност душа? Ако ли да, е, тя принадлежи към тялото и значи трябва да бъде блажена и честита заедно с него. Да размишляват повече по този въпрос, или чак да работят за тази душа, това би съсипало цялата им разположеност. За тези материалисти, тези любители на религиозното удобство няма случайност, а безусловна последица от тяхното високо духовно дело, което си е лесно обяснимо. А каквото не могат да си обяснят, те не го наричат случайност, защото такава дума не е подходяща за един добър християнин, а Божия воля. Но както се има предвид тук думата, тя означава именно само случайност, и то не само сляпа, а пожелана случайност, което е още по-лошо. Думата воля в този смисъл анулира всесправедливото и всемъдро управление на Божията любов и въздаваната й на колене чест. Духовните блага в определен смисъл също могат да бъдат класифицирани като материални дарове, но Божията любов не ги раздава самоволно, а по своите собствени закони. Тя не действа безсистемно. Тя е точно, която държи онези тайнствени нишки в ръцете, съединяващи душа с душата и свързващи причина с причината, така че действието тогава се явява като воля в истинския смисъл, а именно като воля на всевалидния Божи промисъл. Който се е научил да вижда, може да намира в живота си доказателство след доказателство, че това, което други наричат случайност, е събитие на душевно единодействие, ръководено от тази възнаграждаваща, предупреждаваща или наказваща любов. И ако усърдно търси, сигурно ще открие в собствената си душа допирната точка, която ще му обясни защо точно него, а не някой друг е избрала тази воля. И тогава тя за него със сигурност няма да бъде случайност.
Но защо е това изложение на становището ни за случайността? Най-напред защото ми е залегнало на сърцето, колкото може повече хора да изпитат слънчевото щастие, което дължа на моята вяра. И после, защото нашата среща с двамата бени лам при Бир Хилу и разговорът ни с тях впоследствие много ясно показаха, че подобни неща не стават случайно, а само с Божи промисъл. Това събитие стоеше в тясна взаимовръзка с онова, което се бе случило, и което предстоеше да се случи. И точно обстоятелството, че не издадох бени кхалид, макар че бяха наши неприятели и отклонението на тяхното внимание от нас към бени лам обещаваше най-голяма изгода, достави по-късно най-очебийното доказателство, че всяко деяние носи в себе си своите добри или лоши последици. Ако нямах добрите влияния в мен, а бях следвал хладната си пресметливост и разум, всички ние още на следващия ден щяхме да бъдем изгубени…
Вечерта седяхме за последен път, както си мислехме, заедно с баш насир. Бяхме поставили няколко стражи и разговаряхме почти само за това, което бяхме преживели съвместно. По-късно, когато дойде време за спане, той попита:
— Ефенди, имам една молба към теб. Ще ми я изпълниш ли?
— С най-голямо удоволствие, стига да мога — отвърнах.
— Много бих желал да разменя една от моите камили с една от вашите.
— Защо?
— За да имам спомен.
— Аз нямам камила, но не се съмнявам, че хаджи Халеф ще се съгласи да изпълни желанието ти.
— Със сигурност ще го направи само ми се иска да знам, че ти ще склониш да приемеш животното от мен.
— Защо аз?
— Защото то ще бъде един спомен от мен. Ще ти дам моята женска хеджин и понеже една камила няма да ми достига, моля в замяна на нея да получа друга.