— Да, благодаря ти. Но защо си избрал точно думата «бабунадж»?
— Защото тази хеджин има особено предпочитание към лайката. Затова винаги, когато яздя, имам по няколко стръка от това растение в седловата чанта. Потърквам ги по ръката, за да поема миризмата им, и милвам после с нея ноздрите на Машхура. Ако и ти го правиш, бързо ще спечелиш приятелството й. Но на друг не бива да го издаваш, за да не пренасочи с това средство привързаността на животното от теб към себе си. Аз и сега имам лайка и ще ти я дам. Тя е суха, но все още ухае достатъчно силно.
Една камила с «тайна»! Това и аз досега бях считал за невъзможно. Ако нещата се потвърдяха, то тази камила действително беше безценна. Кхутаб ага ми даде растенията, които аз прибрах в чантата на седлото си, а после заповяда на асакерите да се стягат за потегляне.
Когато това стана, агата се сбогува с нас по най-сърдечния начин. Личеше си, че ни е обикнал. Сълзи стояха в очите му.
Аз го призовах към най-голяма предпазливост и го посъветвах поне днес да избягва пътя, по който бяхме яздили насам. Той обеща, наистина, но не така категорично, както аз желаех. Добре забелязах, че не смята заплашващата го от бени кхалид опасност за толкова значителна, както я намирах аз. Вярваше, че Канс ел Адха му е сигурно. Та нали те бяха потеглили на юг, а той щеше да язди на север. Когато вече бе тръгнал, аз му извиках още веднъж настойчиво предупреждението си. Той се обърна и ми помаха усмихнато, но точно тази усмивка не ми хареса.
От само себе си се разбира, че Халеф бе дал на персиеца една от нашите най-добри хеджин, която нямаше, наистина, стойността на Машхура, но беше благонадеждна. Когато ездачите се бяха отдалечили толкова, че вече не можехме да ги видим, аз се заех с камилата. Тя дълго бе гледала след своя досегашен господар — привързаност, каквато още не бяхме наблюдавали при никоя камила. Когато й прекарах по ноздрите ухаещата на райска ръка, тя пое миризмата с видима наслада, издаде далеч напред бърни, с което ме разсмя, и ръката ми напълно й влезна в устата. Започна съвсем нежно да я похапва и смуче както някое дете шекерче. Видях, че няма да ми бъде трудно да спечеля симпатията й, и накарах да й сложат моето седло.
Сега и ние можехме да напуснем Бир Хилу, който навярно вече нямаше да видим. Така мислехме, защото връщането от Мека бяхме решили да направим по друг път. Но писано е: «Защото моите мисли не са ваши мисли, нито моите пътища са ваши пътища, говори Господ.» Меховете ни бяха пълни. В това отношение бяхме подготвени, ако намерехме тази вечер Аин Барид зает. Имахме вода за няколко дни.
Когато напуснахме мястото с кладенеца, видяхме следите на бени кхалид да се очертават толкова ясно, че можехме да ги следваме без усилие, което и направихме. Трябваше да знаем как стоят нещата с тях. След може би един час излязохме от пустинята на разпръснатите групи скали на открита пясъчна равнина. Дирята водеше в посока към Студен кладенец.
След втори час следата зави на запад. Това беше обстоятелство, което не можеше да не привлече вниманието ни. И през ум не ни мина да спазим досегашната посока останахме верни на дирята на бени кхалид. Така яздихме може би в продължение на два часа към залез слънце, докато видяхме на хоризонта пред нас да се появява една тъмна линия. Нашият водач Бен Харб предположи, че това е една източена верига от хълмове, за която е чувал. Ако не се лъжел, пустинята отново щяла да стане камениста.
Действително случаят бе такъв. Колкото по-близо стигахме до тези възвишения, толкова по-едър ставаше пясъкът. После на повърхността излезе открита гола скала, по която едва можехме да откриваме следите.
— Защо ли бени кхалид са се отклонили от пътя си и са яздили насам? — запита Халеф. — Дали това е свързано с нас, сихди?
— На първо време навярно с персиеца и после с нас обясних аз. — Хваща ме страх за него и от сърце желая предположението ми да не се потвърди. Бени кхалид са поели новата си посока по толкова очебиен начин, че намерението им да ги последваме, за мен е несъмнен факт. Вероятно се таят на някое прикрито място из тези височини, за да ни нападнат. Но има и причина да не го допусна. Аз съм убеден, че Тавил бен Шахид не се е отказал от Канс ел Адха. Той знае, че е у персиеца, и може да го получи само ако го издебне по път. Ако преследва това намерение, не може да се крие тук, а е яздил в широка дъга около Бир Хилу, за да залегне някъде в засада по пътя на баш насир. Следователно разполагаме с две предположения: или бени кхалид са тук, за да ни издебнат, или трябва да се търсят северно от Бир Хилу.