— Но защо са яздили насам?
— Заради скалистата земя, по която следите трудно се четат. Те не смятат нашите очи за по-добри от техните и поради това са убедени, че тук ще изгубим дирята им. Същевременно навярно са помислили и за преимуществото, което ще придобият пред нас, след като пипнат персиеца. Тогава ще ни се явят в гръб, докато ние си мислим, че са пред нас. Възможен е и трети случай, а именно шейхът да е разделил хората си. Ако това е така, тук ни очаква по-голямо отделение, докато с другото той самият търси Кхутаб ага. Трябва веднага да добия яснота по този въпрос. Ще спрем тук и аз ще потърся дали няма диря, която да води обратно на север.
— При тази твърда скала това ще продължи дълго.
— Не, защото ще отида до границата на пясъка. Ще яздя по протежението й и ако има отпечатъци, непременно ще ги открия. Няма да трае дълго, защото знам на коя страна трябва да се е насочил Тавил. Значи не е необходимо да обхождам цялата височина.
— Мога ли да дойда с теб?
— Да. Но ще вземем конете. При търсенето на следи камилите са твърде високи. Ела!
Халеф възседна своя Баркх, аз моя Асил бен Рих. Поехме странично, докато достигнахме пясъка, и завихме после наляво, с което трябваше да се натъкнем на следата на евентуално тръгналия на север отряд на бени кхалид. Приведен максимално ниско от страната на коня, за да ми са очите близо до земята, накарах моя арап да полети в равен галоп. Скоро го спрях с вътрешно удовлетворение — бяхме се натъкнали на диря, която идваше от възвишенията и продължаваше в северна посока. Слязохме да я прегледаме. Тези бени кхалид бяха яздили така плътно вкупом, че отделните отпечатъци не можеха да се различат. Не ни се удаде да ги преброим, но мисля, че се доближавах до истината, като ги прецених на над трийсет и най-много четирийсет ездачи. Този брой действително бе достатъчен, за да бъде сразен персиеца с неговите двайсет войници и хабира. Сега и хаджията го хвана страх.
— Сихди, твоето опасение се сбъдна — рече той. — Какво ще правим? Карай бързо!
— Всичко зависи от това дали Кхутаб ага се е вслушал в предупреждението ми да отбягва пътя, по който дойдохме. В този случай може да се изплъзне на бени кхалид.
— Аз се опасявам, че не го е зачел. Мислиш ли, че все още може да бъде спасен?
— Може би. Сядай бързо! Трябва веднага да потеглим обратно.
Докато препускахме към нашите хора, му съобщих решението си:
— Ще яздим, колкото може по-бързо назад към Бир Хилу. Оттам ще поемем по дирята на персиеца и скоро ще научим как стоят нещата с него. Понеже се опасявам от най-лошото, ще избързам напред, за да държа, ако се наложи, дружината на бени кхалид с карабината си «Хенри» в шах. Необходимо е само да следвате дирята ми.
— Защо да яздим подире ти, а не с тебе?
— Защото животните ви не са достатъчно бързи. Те ще изостанат, понеже ще взема Машхура, женската хеджин. Дори да кажете на конете тайната, пак не можете да ме придружите, защото тя издържа повече от всеки кон. Пазете се само от ненадейна среща с бени кхалид, защото обратната им езда при всички случаи ще е насочена към Бир Хилу, така че не е изключено да се натъкнете на тях, докато аз бързам след персиеца.
Стигнахме при нашите хора. Аз се метнах от коня на седлото на хеджин и продължих, предоставяйки на хаджията обяснението за бързите ми действия.
Оставих Машхура да извърви неколкостотин крачки бавно, после я подтикнах. Тя се подчини. Движехме се към кладенеца. От Бир Хилу бяхме яздили в права посока два часа и после под прав ъгъл повече от два часа. Това правеше общо четири часа и половина. Пътят представляваше двата катета на правоъгълен триъгълник, по чиято хипотенуза сега се връщах. Следователно, при спазване на досегашната ни бързина на приблизително три часа път. Но Машхура галопираше така удивително, че достигнах Бир Хилу само след три четвърти час.
Бени кхалид наистина можеха да са вече тук. Но аз нямах време да позволя на тази мисъл да ме задържи, защото дори и да се намираха при кладенеца, точно в бързината се криеше най-добрата защита от тях. Щях да профуча край тях, преди изобщо да са помислили да предприемат нещо срещу мен. Но мястото беше пусто.
Машхура имаше удивително лек, еластичен ход. Седях като на неподвижен стол. Тя притежаваше високо цененото качество, което бедуинът охарактеризира с израза «изяжда разстоянието» и при това не даваше да се забележи и следа от напрежение.
Когато оставих кладенеца зад себе си, бях напрегнат дали баш насир е поел по друг път, или не. В първия случай можех да се надявам, че ще бъде пропуснат от бени кхалид, но в последния можех да приема, че са постигнали целта си.