Дадох на хеджин още два-три стръка бабунадж и я възседнах отново, защото след този необходим отдих на доблестното животно не биваше да пропускам повече нито минута. Започнахме ходом, след което отново задействах тайната. Машхура се подчини този път веднага.
Жал ми беше да я напрягам втори път по този начин, но се касаеше за много човешки живота, а и колкото изключително да бе нейното постижение, все пак не бе това, което наричаме «бъхтя се като добитък». Тя тичаше доброволно, нямаше оглавник с болезнен мундщук и не бе подтиквана от камшични удари.
Така летяхме по нагорнища и надолнища. Колко често поддаваше пясъкът под нозете й, колко често беше близо до сгромолясването, до премятането, без да мога да й помогна както при един кон! Хлъзгаше се, препъваше се, но никога не падаше. Издържаше. Беше несравнимо животно.
Ето че настъпи миг, в който трябваше да се преодолее една необикновено висока, но от тази страна не особено стръмна дюна. Изкачваше се полегато и Машхура се понесе в лудешки бяг нагоре. Ако на идване знаех по какъв начин ще се връщам, сигурно щях да проявя достатъчно внимание да запомня опасните места. Мерна ми се, че северният ръб на една дюна горе се бе срутил. Беше се образувал много стръмен пясъчен откос и ние трябваше да го заобиколим, за да достигнем височината. Дали не беше това възвишение? От южната страна тук се вървеше леко нагоре! Боже Господи! В такъв случай ни предстоеше жестоко падане!
— Яваш, яваш, яваш! — изревах.
Но хеджин беше вече горе, понечи да се подчини, но не успя така бързо, както се изискваше. Е, да, един кон, който държиш за юздите, можеш да дръпнеш настрани. Но тук седях на високото камилско седло и нито в митрака, нито в минаващото през муцуната въже имах средство да отклоня бързо животното от опасното направление. Моят вик веднага предизвика, наистина, намаление на устремената напред енергия, но вече твърде късно. Не погледнах към следващото възвишение отсреща, нито в лежащата между него и нас падина. Нямах време, защото онова, което се случи, стана в един-единствен миг. Когато достигнахме горе ръба, забелязах само зейналия пред нас отвесен пясъчен спуск, повече нищо. Измъкнах левия крак към дясната страна и се хвърлих от камилата напред в бездната. Това беше единственото, което можех да направя за моето спасение, докато намиращото се в подем животно скочи във въздуха. Само мекотата на пясъка можеше да ме спаси при това падане.
Падах… падах по-дълбоко и по-дълбоко. Но това вече не бе падане, а спускане, което нямаше край. Държах си очите затворени и не чувствах никаква друга болка освен един режещ натиск в китките и глезените. Странно бе това състояние. Нима изобщо нямаше да престане това спускане? Каква бе тази дълбочина, в която пропадах? Отворих очи да погледна. Клепачите се подчиниха без съпротива на душевния импулс. И видях…
Да, онова, което видях, ме доведе до убеждението, че усещането за непрестанно движение надолу е заблуда и че съм бил зашеметен. Само едно не ме бе измамило, а именно болката в ръцете и краката. Бяха вързани. Пред мен седеше шейх Тавил бен Шахид, от дясната му страна — Гхани, а от лявата синът му. До бащата видях мюнеджията. Беше буден и бодър. Тримата други меканци седяха странично.
Като продължих да се оглеждам, забелязах горе пясъчното свлачище, в което бях искал да скоча. Но импулсът, който си бях придал, съчетан със силата на инерцията от вихрената езда, се бе оказал твърде голям. Бях паднал извън възнамеряваното място и по стръмния откос се бях озовал в падината. Разпръснати наоколо там лежаха войниците, мъртви, всеки в локва кръв. Нападението на бени кхалид бе успяло и аз не само бях предприел напразно ездата за спасението на персиеца, но и за собствено нещастие. Камилите на войниците почиваха недалеч от нас, а малко по-настрани от тях лежеше, безметежно предъвквайки и оглеждайки се ведро с червените си очи… моята хеджин. И тя като мен бе преживяла падането само благодарение на дълбокия мек пясък, отрупан под въпросното място.
Обърнах глава да потърся баш насир и го забелязах, по-точно неговите крака, които се подаваха иззад една ниска пясъчна навятост. И той ли беше мъртъв? Приех, че е още жив, защото краката му бяха вързани, което при един мъртвец не е необходимо. Също така при него седяха петима бени кхалид — вероятно за да го пазят. Зад тях лежаха може би дузина камили, които принадлежаха на бени кхалид. Но къде бяха другите хора и животни? Прегледаната от нас диря даваше да се заключи за най-малкото трийсет. По-късно ми стана ясно, че шейхът ги е отпратил, за да има възможно по-малко свидетели на това, което предстоеше да се случи. Също Канс ел Адха искаше да дели с малко хора. Но защо ли бе помъкнал насам меканците, които първи щяха да имат претенции?