— Тази ръка все още няма да те улови! — изкрещях — Аз ще се освободя, идвам! Не стой бездейно, а се отбранявай! Та нали краката ти са свободни! Ритай, стъпчи ги!
Дърпах и въртях вървите си, макар да чувствах, че се врязват в плътта. Изпънах се и се изстрелях нагоре, но отново паднах, само че не без да разкъсам обвиващото глезените въже. Не би могло да устои на силата на падането.
— Върху него! Кучият син наистина се освободи — извика шейхът.
Тавил, неколцина бени кхалид и тримата меканци се нахвърлиха върху мен. Удрях с все още вързаните ръце, ритах с освободените крака, стрелвах се насам-натам… напразно. Това бе една неравна битка и тогава… тогава отекна изстрелът от пищова на Гхани. Видях през обграждението, в което се намирах, че персиецът се преметна назад, и съпротивителната ми сила се стопи. Проснах се, останах спокойно да ми вържат отново краката и, признавам, горчиво заплаках.
Знаех твърде добре какъв позор си нанасях с този истеричен плач, който не можех да потисна. Това никога не ми се бе случвало, но страхотната възбуда, която ме бе овладяла, не можеше да се освободи по друг път. Направи го с тези хлипания, които предизвикаха гръмък кикот.
Подигравката не ме засегна. Впрочем, скоро Гхани привлече вниманието на другите върху себе си Той коленичи при баш насир и започна да пребърква джобовете му.
— Стой! Какво ти скимна! — спря го шейхът.
— Трябва ли това, което има в себе си, да бъде погребано заедно с него?
— Не, но то не ти принадлежи.
— Този шиит е моя собственост. Неговото притежание следователно е мое притежание.
Усетих напрежение, което можеше да доведе спасението ми. Тази мисъл ми подейства благотворно и вътрешно отново се успокоих.
— И теб ли трябва да осмеем като тоя ревлив кучи син? — попита Тавил бен Шахид. — Кой проведе нападението, кой изби войниците, ти или аз? Кой следователно е притежател на всичко, което се намира тук?
Стоеше заплашително пред Гхани и неговите бени кхалид приближиха меканците, като държаха по особен начин пушките в ръце. Създаваше се впечатление, сякаш сега ще се случи нещо, което преди това шейхът тайно е споразумял със своите хора. Това предположение бе подсилено от наблюдението, че те бяха приковали очи към него, като че само чакаха уговорения знак.
— Да не би ти? — извика любимецът на великия шериф. — Защо си сложил Канс ел Адха там до твоята камила? Да ме измамиш ли искаш? Още вчера през целия ден виждах, че кроиш нещо срещу нас. Ако то е някаква измама, предателство, не си мисли, че ще го изтърпя! Моята власт се простира къде по-далеч от твоята.
Очите му мятаха искри. Шейхът отговори студено:
— Колко далеч се простира властта ти, веднага ще разбереш… Сега!
Тази дума, която се отнасяше за хората му, съдържаше очакваната заповед. Като от една-единствена ръка изхвърлени, полетяха нагоре прикладите на техните пушки и се стовариха шумно върху главите на неподготвените за едно такова изненадващо нападение меканци. Следващите удари ги проснаха. Че този сценарий е бил предварително уговорен, се потвърди и от факта, че необходимите за връзването на меканците въжета се оказаха веднага под ръка. За мен това бе едно неимоверно противно събитие, макар така предателски обработените хора да бяха мои врагове. Зашеметени само за няколко мига, те се мятаха сега насам-натам и се гърчеха с крясъци и вой. Шейхът постоя известно време мълчаливо, додето отмина първата им ярост, но понеже това продължи твърде дълго, измъкна пищова и даде думата си като клетва, че ще застреля всеки, който не се успокои веднага. Подейства!
Ако преди малко се бях намирал в безпримерна възбуда, сега се почувствах обхванат от също такова голямо напрежение. Събитията от последните дни прелетяха край мен и затвърдиха убеждението, че смъртта на меканците е решена работа за шейха. Той искаше да има Канс ел Адха и трябваше да отстрани всички свидетели на случилото се. Ами неговите хора? Как стояха нещата с тях? Можеха ли всичко да знаят?
Това бе въпрос, на който Тавил тайно в себе си предварително бе отговорил. Той им даде заповедта:
— Сега можете и вие да тръгвате. Аз ще ви последвам по-късно. Искам да дам на тези наши раншни приятели и сегашни неприятели няколко добри урока, преди да ги освободя. При Бир Хилу в никой случай няма да се върнат. Ефендито лично от мен ще получи един куршум.
Бени кхалид се подчиниха макар и с видима неохота. Те, изглежда, също си имаха своите желания, поне по отношение на Канс ел Адха. Сметнаха за най-умно сега да предоставят всичко на шейха и едва по-късно да предявят претенциите си. Отидоха до своите камили, качиха се и потеглиха, но не по пътя, по който бях дошъл аз, а по този, който ги беше довел дотук. Бяха обходили Бир Хилу в широка дъга и проявили предпазливостта едва тук да пресекат участъка, по който по тяхно мнение трябваше да се върне персиецът. Това обстоятелство бе благоприятно за мен, тъй като сега нямаше защо да се опасявам, че ще се срещнат с Халеф.