Шейхът засега не ми обръщаше повече внимание, с което, по понятни причини, бях изцяло съгласен. Сега, когато неговите хора се бяха отдалечили, положението ми неочаквано се бе променило. Бях обнадежден. Щях да си имам работа само с него и не смятах за невъзможно да се оправя, без да дочакам помощта на Халеф.
Облегнат на кремъклийката си, той стоя, докато бени кхалид изчезнаха. Сега се обърна към Ел Гхани:
— Вие сте неизказано глупави и при това много нагли хора. Беше безподобно безсрамие от ваша страна да очаквате да ви сметна за невинни. Аллах знае и аз също, че шиитът беше в правото си. Казвам ви го в присъствието на този ефенди, когото не искам да изпратя след персиеца, преди да съм го убедил, че съм ви прозрял. Досега изпитвах срам пред него, защото той трябва да си е казал, че имам сушени костилки от фурми в главата вместо мозък.
— Ние сме…! — понечи да каже нещо Ел Гхани.
— Мълчи! — беше прекъснат. — Ще ти кажа, когато можеш да говориш.
— Но аз трябва…!
Спря веднага, защото шейхът отправи дулото на пищова към него.
— Ти май много обичаш да приказваш. Добре, това ще ти бъде позволено, но не повече от една-единствена дума! — Тавил пристъпи непосредствено до него, приближи оръжието до сърцето му и продължи: — Ако отговориш с лъжа или с повече от една дума, също ако ти хрумне да не отговориш… във всеки от тези три случая куршумът ми ще те прониже мигновено и също така сигурно, както твоят улучи невинния ага. И тъй, откраднахте ли Канс ел Адха? Да или не!
— Да — произнесе задавено Гхани.
— В това не съм се съмнявал нито секунда. Та нали те познавам, Гхани, от по-рано. Вие дойдохте при нас при кладенеца. Бяхте мои гости и ние изпълнихме спрямо вас нещо повече от дълга си. Дори живота си рискувахме неколкократно в двубоите, които предизвикахме заради вас. Но с това трябваше да се приключи. Когато бяхме принудени да се махнем от кладенеца, аз обясних, че се налага да се разделим. Вие се възпротивихте да си вървите. Тогава ви казах, че не мога вече да гледам на вас като на свои гости. Но въпреки това вие останахте. Когато тръгнахме да яздим насам, ви заповядах да останете. Вие не се подчинихте, а поехте подире ни. Трябваше да ви изтърпим, защото иначе щяхте да отидете при враговете ни и да издадете, че се каним да издебнем персиеца. Значи не яздихте с нас като мои приятели, а като нахални паразити, от които човек се освобождава, когато сметне, че са станали твърде досадни. И аз сега ще сторя именно това. Що се касае до Канс ел Адха, работата за вас беше уредена чрез двубоите. То не ви принадлежеше, защото го бяхте откраднали, и бе присъдено на законния собственик. Ако искахте да имате съкровището отново, можехте да го задигнете втори път, срещу което не би следвало да имам нещо против. Това си беше само ваша работа и трябваше само да се отделите от нас. Аз също имах правото да го пипна. Предприех начинанието и уловът успя. Сега вие сте наред да нямате нищо против. Вместо това виждам, че се стремите да ми отнемете добре заслуженото възнаграждение. Въпреки цялата си окаяност сте достатъчно дръзки да ми го оспорите. За моята доброта се отплащате с враждебност, за гостоприемството ми — с неблагодарност, значи моят дълг за самосъхранение ми повелява да се подсигуря срещу вас. Тъй като нито чрез доброта, нито чрез сериозна забележка мога да се освободя от вас, налага се да прибегна към друго средство. Като ви покажа пътя за напускане на земята, ще отърва човечеството от неколцина мошеници, способни и на най-грозното престъпление.
Това бе определено странен извод, залегнал в основата на цялата тази дълга реч. Внезапността, с която шейхът разбули своята враждебност, ли бе виновна, или страхът от заплашителния куршум, накратко казано, никой не обели дума за отговор. Също мюнеджията, който преди малко не бе повален от бедуините, остана смълчан. Неговите сияйни сини очи бяха широко отворени, а лицето му из един път сякаш беше окаменяло — нито един мускул не трепваше, нито един косъм от брадата му не помръдваше. Беше чул признанието на своя «благодетел» и всичко, казано от шейха, така че трябваше да е наясно как стоят нещата с Канс ел Адха. Докато бях отправил поглед към слепеца, видях, че вцепенеността на неговите черти изчезна. Той се изправи, много бавно, като човек, който се пробужда към действителността от дълбок сън.